— Господи! Нищо чудно, че си го напуснала, Сейди.
— Но след четири пропилени години. Толкова ми бяха необходими, за да се убедя, че заслужавам повече от живота, отколкото да подреждам по цвят чорапите в чекмеджето на съпруга ми, да му лъскам бастуна два пъти седмично и да спя с проклета метла. Това беше най-унизителното и бях сигурна, че няма да го кажа на никого… защото е смешно.
Не мислех, че е смешно, а нещо от зоната на здрача между неврозата и психозата. Все едно слушах идеалната приказка от петдесетте години. Не ми беше трудно да си представя как Рок Хъдсън и Дорис Дей спят с метла между тях. Ако, разбира се, Рок не беше хомосексуалист.
— Джон не е ли идвал да те търси?
— Не. Кандидатствах в пет-шест училища и писах да ми изпратят отговора до пощенска кутия. Чувствах се като жена, която има любовник и се крие. И това си помислиха майка ми и баща ми, когато разбраха. Баща ми малко се вразуми — мисля, че подозираше колко лошо е положението, макар че не искаше да знае подробности, но не и майка ми. Тя беше разярена. Смени църквата си и напусна кръжока по шиене. Каза, че не можела да държи главата си вдигната.
Това ми се стори жестоко и налудничаво като метлата, но не ѝ го казах. Повече от задръстените южняшки родители на Сейди ме интересуваше един друг аспект на въпроса.
— Правилно ли разбрах, че Клейтън не им е казал, че си заминала? И не е отишъл да ги види?
— Не. Майка ми, естествено, разбра. — Обикновено лекият южняшки акцент на Сейди се засили. — Толкова посрамих доброто момче, че той не искаше да казва на никого. — Тя престана да говори провлачено. — И изобщо не говоря иронично. За тези две неща Джони и мама са в идеална хармония. Тя трябваше да се омъжи за него. — Сейди се изсмя малко истерично. — Метлата вероятно много щеше да ѝ хареса.
— И не ти се е обаждал? Нито дори картичка „Хей, Сейди, хайде да изгладим нещата и да продължим живота си“?
— Къде да я изпрати? Той не знае къде съм и съм сигурна, че не го интересува.
— Искаш ли нещо от него? Защото съм убеден, че някой адвокат…
Тя ме целуна.
— Искам само да съм с теб в леглото.
Изритах чаршафите до глезените ни.
— Гледай, Сейди. Безплатно.
Тя се втренчи и после ме докосна.
След това задрямах, не дълбоко, защото чувах вятъра и тракащия перваз на прозореца, но достатъчно, за да сънувам. Двамата със Сейди бяхме сами в празна къща. Голи. Някой се движеше на горния етаж, издавайки думкащи, неприятни звуци. Може би крачеше насам-натам, но краката бяха много. Не се чувствах виновен, че ще ни разкрият без дрехи, а бях уплашен. На олющената мазилка на стената с въглен бяха написани думите: СКОРО ЩЕ УБИЯ ПРЕЗИДЕНТА. Отдолу друг беше добавил: НЯМА ДА Е ДОСТАТЪЧНО СКОРО. ТОЙ Е ПЪЛЕН С БОЛЕСТИ, написано с тъмно червило. Или може би кръв.
Туп, троп, туп — чуваше се отгоре.
— Мисля, че е Франк Дънинг — прошепнах на Сейди и хванах ръката ѝ. Беше студена. Все едно стисках ръката на мъртвец — жена, пребита до смърт с ковашки чук.
Сейди поклати глава. Гледаше към тавана и устните ѝ трепереха.
Троп, туп, троп.
От мазилката на тавана се сипеше прах.
— Тогава е Джон Клейтън — прошепнах.
— Не — отвърна тя. — Мисля, че е Човека с жълтата карта. Довел е Джимла.
Тупкането над нас внезапно спря.
Сейди сграбчи ръката ми и я разтърси. Очите ѝ поглъщаха лицето ми.
— Да! Това е Джимла! И ни чу! Джимла знае, че сме тук!
— Събуди се, Джордж! Събуди се!
Отворих очи. Сейди се беше подпряла на лакът до мен. Лицето ѝ беше неясно белезникаво петно.
— Какво? Колко е часът? Трябва ли да тръгваме? — попитах, но навън още беше тъмно и вятърът беше силен.
— Не. Дори няма полунощ. Сънуваше кошмар. — Тя се засмя малко нервно. — Може би за футбола, защото повтаряше: „Джимла, Джимла.“
— Така ли? — Седнах в леглото. Сейди драсна клечка и лицето ѝ се освети за миг, докато палеше цигара.
— Да. Говореше разни неща.
Това не беше хубаво.
— Какви?
— Повечето не можах да разбера, но едното беше съвсем ясно. Каза: „Дери е Далас“ и после: „Далас е Дери“. Какво е това? Спомняш ли си?
— Не — отговорих, но е трудно да лъжеш убедително, когато току-що си се събудил, и видях недоверие, изписано на лицето ѝ. Преди да се превърне в отказ да повярва, на вратата се почука. В дванайсет без петнайсет посред нощ.