Спогледахме се.
Отново се почука.
„Джимла е“ Мисълта беше много ясна и категорична.
Сейди угаси цигарата си в пепелника, уви се в чаршафа и изтича в банята, без да пророни дума.
— Кой е? — попитах.
— Господин Йорити, Бъд Йорити.
Единият от двамата хомосексуалисти, собственици на бунгалата.
Станах от леглото и нахлузих панталоните си.
— Какво има, господин Йорити?
— Получих съобщение за вас. Дамата каза, че е спешно.
Отворих вратата. Той беше дребен мъж в овехтял халат. Косата му беше разрошена от съня. В ръката си държеше лист хартия.
— Коя дама?
— Елън Докърти.
Благодарих му за труда и затворих вратата. Разгърнах листа и прочетох бележката.
Сейди излезе от банята. Все още стискаше чаршафа. Очите ѝ бяха широко отворени и уплашени.
— Какво има?
— Станала е катастрофа. Винс Ноулс се преобърнал с пикапа извън града. Майк Кослоу и Боби Джил били с него. Майк е излетял от пикапа. Ръката му е счупена. Боби Джил има лоша рана на лицето, но Ели пише, че иначе е добре.
— А Винс?
Замислих се. Всички казваха, че Винс кара като за последно. И сега за него наистина нямаше да има следващ път.
— Той е мъртъв, Сейди.
Тя остана с отворена уста.
— Не може да бъде! Винс е само на осемнайсет!
— Знам.
Чаршафът падна от отпуснатите ѝ рамене и се свлече в краката ѝ. Сейди закри с ръце лицето си.
Репетициите на „Дванайсет разгневени мъже“ бяха отменени. Мястото ѝ зае „Смърт на ученик“, пиеса в три действия — поклонението в погребалната зала, опелото в Методистката църква и молитвата край гроба в „Уест Хил“. На скръбното представление присъства целият град или почти всички жители.
Родителите и стъписаната сестричка на Винс бяха главните герои на поклонението и седяха на сгъваеми столове до ковчега. Когато се приближихме със Сейди, госпожа Ноулс стана и ме прегърна. Бях почти задушен от парфюма ѝ „Уайт Шолдърс“ и дезодоранта ѝ „Йодора“.
— Вие променихте живота му — прошепна тя в ухото ми. — Той ми го каза. За пръв път повиши оценките си, защото искаше да играе в пиесата.
— Госпожо Ноулс, много съжалявам — рекох и после през ума ми премина ужасяваща мисъл. Прегърнах госпожа Ноулс по-силно, сякаш това можеше да прогони мисълта: „Може би е ефектът на пеперудата и Винс умря, защото дойдох в Джоди.“
Около ковчега бяха наредени фотомонтажи на твърде краткия живот на Винс. На статив отпред беше сложена негова снимка в костюма му от „За мишките и хората“ и окъсаната стара филцова шапка от реквизита, под която надничаше мишето му интелигентно лице. Всъщност Винс не беше кой знае какъв актьор, но снимката беше уловила абсолютно съвършената му тарикатска усмивка. Сейди започна да хлипа и аз знаех защо. Животът се завърта като монета, понякога към нас, но по-често се изтъркулва от обсега ни, като флиртува и проблясва: „Сбогом, скъпи, беше хубаво, докато ме имаше, нали?“
За мен Джоди беше хубав град. В Дери бях външен човек, но в Джоди се чувствах като у дома си — мирисът на градински чай и оранжевият оттенък на хълмовете през лятото. Лекият вкус на тютюн на езика на Сейди и скърцането на дъските в стаята ми. Грижовната Ели Докърти, която ни изпрати съобщение посред нощ, вероятно за да се върнем в града, без да ни разкрият, или само за да научим новината. Почти задушаващата смесица от парфюм и дезодорант, когато госпожа Ноулс ме прегърна. Ръката на Майк (онази, която не беше гипсирана) на рамото ми и после притиснатото му до мен лице, докато се овладее. Грозният червен разрез на лицето на Боби Джил също ме накара да се почувствам у дома и да си помисля, че ако не ѝ направят пластична операция (нещо, което семейството ѝ не можеше да си позволи), ще ѝ остане белег, който до края на живота ще ѝ напомня как е видяла мъртво момче край пътя с глава, почти откъсната от раменете. Чувствах се у дома и като гледах черните ленти на ръцете на всички учители, които ги носиха цяла седмица. И Ал Стивънс, който сложи снимка на Винс на прозореца на ресторантчето си. И сълзите на Джими Ладю, който застана пред цялото училище и посвети сезона без загуба на Винс Ноулс.
И други неща. Хората, които се поздравяваха на улицата и ми махаха от колите си, Ал Стивънс, който заведе Сейди и мен на маса в дъното, която започна да нарича „нашата маса“, играта на крибидж в петък следобед в учителската стая с Дани Лавърти за по едно пени на точка, споровете със старата госпожица Майър кой е най-добър в новините — Чет Хънтли, Дейвид Бринкли или Уолтър Кронкайт. Улицата ми, тясната ми къща, свикването с ползването на пишеща машина. Да имам най-хубавото момиче и да получавам зелени марки „Спери и Хъчинсън“ с покупките си от супермаркета и истинското масло на пуканките в киното.