— Доволен ли сте?
Да, бях доволен.
— Дубликат е, нали?
— Точно както ми казахте. Направиха ми го в железарията на Макларън Стрийт. Защо ви е ключ от онзи скапан лайнарник? За двеста долара може да го наемете за четири месеца.
— Имам причини. Разкажете ми за съседите отсреща, онези, които може да ви видят, ако го правите с пощальона на пода.
Айви се размърда неспокойно и придърпа блузите върху огромния си бюст.
— Пошегувах се.
— Знам. — Всъщност не знаех и не ме интересуваше. — Искам само да знам дали съседите ви наистина могат да видят какво става в хола ви.
— Разбира се, че могат. И аз бих гледала в техния хол, ако нямаха завеси. Бих си купила, ако можех да си ги позволя. Все едно живеем на улицата. Може да сложа зебло от чувал, взето оттам — тя посочи контейнерите за боклук, наредени до източната стена на склада, — но ще изглежда мърляво.
— На кой номер живеят съседите, които виждат в хола ви?
— 2706. По-рано там живееше Слайдър Бърнет със семейството си, но се преместиха точно след Хелоуин. Той е заместник-родеоклоун, можете ли да повярвате? Кой знае, че има такава професия? Сега там ще се нанесе някакъв човек на име Хазард с двете си деца и майка си. Розет не иска да играе с хлапетата. Казва, че са мръсни. Това е новина, като се има предвид, че идва от онази малка кочина. Бабичката се мъчи да каже нещо, но всичко излиза неясно. Едната страна на лицето ѝ е неподвижна. Не знам с какво би могла да му помогне, като се влачи така. Кучета! — Айви поклати глава. — Няма да се задържат дълго. Никой не остава дълго на Мерседес Стрийт. Имате ли цигара? Трябваше да ги откажа. Когато не можеш да си позволиш четвърт долар за фасове, тогава разбираш, че здравата си закъсал.
— Не пуша.
Тя повдигна рамене.
— Какво пък, по дяволите? Сега мога да си купя, нали? Богата съм. Женен ли сте?
— Не.
— Но имате приятелка. Усещам парфюма ѝ в тази страна на колата. Хубав е.
Това ме накара да се усмихна.
— Да, имам приятелка.
— Браво на вас. Тя знае ли, че се промъквате в южната част на Форт Уърт по тъмно и вършите странни неща?
Не казах нищо, но понякога този отговор е достатъчен.
— Е, няма значение. Това е между вас двамата. Стоплих се, затова ще се връщам. Ако и утре вали и е студено като днес, не знам какво ще правим с Хари отзад на камиона на мама. — Айви ме погледна и се усмихна. — Когато бях малка, мислех, че ще стана като Ким Новак, когато порасна. Сега Розет си мисли, че ще замени Дарлийн в „Мускетарите“. Да, бе, и още как.
Тя понечи да отвори вратата, но аз рекох:
— Почакайте. — Извадих боклуците от джобовете си — ментови бонбони, хартиени носни кърпи „Клийнекс“, кибрит, който Сейди бе пъхнала там, бележки за теста, който смятах да дам на деветокласниците преди коледната ваканция — и ѝ подадох кожуха. — Вземете го.
— Няма да взема проклетото ви палто! — Айви беше шокирана.
— Имам друго вкъщи. — Нямах, но можех да си купя, а тя не можеше.
— Какво да кажа на Хари? Че съм го намерила на улицата?
Ухилих се.
— Кажете му, че сте се чукали с пощальона и сте го купили с печалбата. Какво ще направи? Ще ви подгони по алеята и ще ви пребие?
Айви се засмя — дрезгаво грачене на гарга, което беше странно очарователно. И взе кожуха.
— Поздравете Розет — добавих. — Кажете ѝ, че ще я сънувам.
Тя престана да се смее.
— Надявам се, че няма, господине. Тя сънува кошмар за вас. Крещеше като луда. Събуди ме в два часа през нощта. Каза, че човекът, който хванал топката ѝ, имал чудовище на задната седалка на колата си и се страхувала, че ще я изяде. Уплаши ме до смърт.
— Чудовището има ли си име? — Разбира се, че имаше.
— Розет каза, че било джимла. Вероятно имаше предвид джин като в приказките за Аладин и седемте воала. Все едно, трябва да тръгвам. Пазете се.
— И вие, Айви. Весела Коледа.
Тя пак се изсмя като грачеща гарга.
— За малко да забравя. Весела Коледа и на вас. И не забравяйте да купите подарък на момичето си.
Айви изтича до колата си с кожуха ми — сега неин — наметнат на раменете ѝ. Повече не я видях.
Дъждът замръзна само на мостовете и от другия си живот — онзи в Нова Англия — знаех, че трябва да внимавам, когато минавам по тях, но пътят до Джоди пак беше дълъг. Едва сложих да стопля вода за чаша чай, когато телефонът иззвъня. Този път беше Сейди.
— Опитвам се да се свържа с теб от вечеря, за да те питам за коледното парти на треньора Борман. Ще започне в три. Ще отида, ако ме вземеш, защото ще можем да се измъкнем рано. Ще кажем, че имаме запазена маса в „Седлото“ или нещо друго. Но трябва да отговоря веднага.