— Честита Нова година и на теб, Джордж. Може ли чаша пунш? Много съм жадна.
Пред купата с пунш с алкохол имаше дълга опашка и по-къса пред безалкохолния. Сипах с черпака сместа от розова лимонада и газирано с аромат на джинджифил в картонена чаша, но когато я занесох на мястото, където бяхме стояли, Сейди я нямаше.
— Мисля, че тя излезе да подиша малко чист въздух, приятелю — рече Карл Джейкъби. Той беше един от четиримата учители по трудово обучение в гимназията и вероятно най-добрият, но в онази вечер не бих го допуснал и на двеста метра от електрическа резачка.
Погледнах пушачите, скупчили се под аварийната стълба. Сейди не беше сред тях. Отидох до форда. Тя седеше на предната седалка. Широката ѝ рокля се диплеше чак до таблото. Един Господ знае колко фусти носеше. Пушеше и плачеше.
Качих се и се опитах да я прегърна.
— Сейди, какво има, мила? — попитах, сякаш не знаех. Бях го разбрал от известно време.
— Нищо — отвърна тя и се разрида по-силно. — Дойде ми месечният цикъл, това е всичко. Закарай ме вкъщи.
Разстоянието беше само пет километра, но пътуването ми се стори безкрайно. Не разговаряхме. Завих в алеята пред дома ѝ и угасих мотора. Сейди беше спряла да плаче, но все още не казваше нищо. И аз мълчах. Понякога мълчанието е удобно. Това беше тягостно.
Тя извади пакет „Уинстън“, погледна го и го прибра. Изщракването на закопчалката на чантата ѝ прозвуча силно. Косата ѝ беше тъмен облак, ограждащ белия овал на лицето ѝ.
— Искаш ли да ми кажеш нещо, Джордж?
Най-много от всичко исках да ѝ кажа, че името ми не е Джордж. Бях започнал да мразя това име.
— Две неща. Първото е, че те обичам. Второто е, че не правя нищо, от което да се срамувам. А, и още — нищо, от което ти да се срамуваш.
— Добре. Това е хубаво. И аз те обичам, Джордж, но ще ти кажа нещо, ако ме изслушаш.
— Винаги слушам — отвърнах, но Сейди ме плашеше.
— Всичко може да си остане същото… засега. Докато все още съм омъжена за Джон Клейтън, макар и само на хартия и бракът ни не е консумиран, има неща, които чувствам, че нямам право да искам от теб.
— Сейди…
Тя сложи пръст на устните ми.
— Засега. Но няма да позволя на друг мъж да сложи метла в леглото. Разбираш ли?
Сейди ме целуна бързо там, където бяха пръстите ѝ, и после хукна към вратата на дома си, ровейки в чантата си за ключа.
Така започна 1962 година за човека, който се наричаше Джордж Амбърсън.
Първият ден от Новата година започна студен и ясен. Прогнозата за времето в „Морнинг Фарм Рипорт“ заплашваше със смразяваща мъгла в низините. Бях прибрал двете лампи с „бръмбарите“ в гаража. Сложих едната в колата и отидох във Форт Уърт. Помислих си, че ако има ден, в който карнавалът на дрипльовците на Мерседес Стрийт ще бъде затворен, това ще бъде днес. Оказах се прав. Беше тихо като… ами, в мавзолея на Тракър, когато завлякох трупа на Франк Дънинг там. В оголелите предни дворове бяха разхвърляни преобърнати детски велосипеди на три колела и играчки. Някой купонджия беше паркирал грозен „Мъркюри“ пред верандата си. Вратите на колата бяха отворени. На неасфалтираната улица имаше няколко тъжни, изхвърлени гирлянди от креп и много кутии от бира — повечето „Лоун Стар“.
Погледнах към номер 2706 и не видях никой да гледа през големия прозорец, но Айви беше права. Всеки, който стоеше там, имаше идеална видимост към хола на номер 2703.
Спрях на бетонните ивици, които се водеха алеи за коли, сякаш имах право да бъда в бившия дом на нещастното семейство Темпълтън. Взех лампата и нова кутия с инструменти и се приближих до предната врата. Преживях един лош момент, когато ключът отказа да проработи, но беше нов.
Вътре имаше четири стаи, ако броим и банята, която се виждаше през врата, окачена на единствената си здрава панта. Най-голямата беше комбиниран хол и кухня. Другите две бяха спални. В по-голямата имаше дюшеци на леглото. Спомних си, че Айви каза: „Все едно ще водим куче на почивка.“ В по-малката спалня Розет беше нарисувала с пастели момичета по стените, където мазилката се бе олющила и се виждаха летвите. Всичките момичета бяха със зелени пуловери и големи черни обувки. Конските им опашки бяха огромни колкото краката и много от момичетата ритаха футболни топки. Едното носеше корона „Мис Америка“ и се усмихваше с начервени устни. Къщата все още леко миришеше на пърженото месо, което Айви бе сготвила за последната им вечеря, преди да се върнат в Мозел да живеят при майка ѝ, с пакостливото ѝ дете и съпруга ѝ със счупен гръбнак.