— Но много бих искал да участвам в още една пиеса тук. С вас, господин Амбърсън. Защото вие ми показахте пътя.
За разлика от Ели Докърти той прие измисленото извинение за романа ми и това ме накара да се почувствам неловко. Всъщност ужасно. За човек, който не обичаше да лъже и бе видял как бракът му рухва заради всичките лъжи, които бях чул от съпругата си (и по-точно, че може да спре с пиенето винаги, когато поиска), аз лъжех най-безочливо.
Изпратих Майк до ученическия паркинг, където беше спрял безценното си притежание (стар буик с „вежди“ на калниците), и го попитах как е ръката му след свалянето на гипса. Той отговори, че е добре и че е сигурен, че през лятото ще поднови тренировките си по футбол.
— Въпреки че ако ме отсвирят, това няма да разбие сърцето ми. Тогава може би ще играя в някой квартален театър и ще уча. Искам да уча всичко — сценичен дизайн, осветление, дори костюми. — Майк се засмя. — Хората ще започнат да ми викат педераст.
— Съсредоточи се върху футбола и оценките и гледай да не ти е твърде мъчно за дома. Моля те. Не се бъзикай.
— Да… господарю… — отвърна той със зомбиран глас като Франкенщайн.
— Как е Боби Джил?
— По-добре. Ето я.
Боби Джил чакаше до буика на Майк. Махна му с ръка, а после ме видя и веднага се обърна, сякаш се интересуваше от празното футболно игрище и дивата пустош отвъд. Всички в училище бяха свикнали с поведението ѝ. Белегът от катастрофата се беше превърнал в дебела червена ивица. Тя се опитваше да го прикрие с пудра, но това само го правеше по-забележим.
— Казах ѝ да зареже пудрата — добави Майк. — Прилича на реклама за погребално бюро. Но не ме слуша. Непрекъснато ѝ повтарям, че не ходя с нея от съжаление и повече да не взима хапчета. Тя казва, че ми вярва, и може би е така. Друг път.
Майк забърза към Боби Джил, сграбчи я през кръста и я завъртя. Въздъхнах. Почувствах се малко глупав и много твърдоглав. Донякъде исках да режисирам пиесата. Дори да не послужеше за друго, това щеше да запълни времето, докато чаках да започна моето представление. Не исках обаче да се обвързвам повече с живота в Джоди. Както дългосрочното ми бъдеще със Сейди, и връзката ми с града трябваше да бъде спряна.
Ако всичко минеше добре, възможно беше да спечеля момичето, златния часовник на пенсиониране и всичко останало, но не можех да разчитам на това, колкото и внимателно да планирах нещата. Дори да успеех, можеше да се наложи да бягам и ако не се измъкнех, имаше голяма вероятност доброто ми дело в името на света да бъде възнаградено с доживотна присъда. Или електрически стол в Хънтсвил.
Дийк Симънс най-после ме хвана в капан и ме убеди да се съглася. Направи го, като ми каза, че ще съм луд дори ако се замисля. Трябваше да се досетя, но той го изигра много хитро. И лукаво. Същинска Кума Лиса.
Седяхме в хола ми и пиехме кафе в съботния следобед, а по телевизора ми със зърнест образ даваха някакъв стар филм — каубои във Форт Холивуд, сражаващи се с две хиляди и нещо атакуващи индианци. Навън валеше дъжд. През зимата на 1962 година трябва да е имало най-малко няколко слънчеви дни, но не си ги спомням. Помня само, че студените пръсти на ситния ръмеж винаги намираха обръснатия ми врат, въпреки вдигнатата яка на якето ми от овча кожа, което си купих, след като подарих фермерския кожух.
— Не трябва да се тревожиш за проклетата пиеса само защото Елън Докърти си е наумила да се представя — рече Дийк. — Свърши си книгата, издай бестселър и не поглеждай назад. Живей си в живота в Ню Йорк. Пий с Норман Мейлър и Ъруин Шоу в кръчмата „Белият кон“.
— Аха — отвърнах. Джон Уейн свиреше със сигнална тръба. — Мисля, че Норман Мейлър няма за какво да се притеснява от мен. Както и Ъруин Шоу.
— Освен това ти постигна голям успех със „За мишките и хората“. Всичко друго вероятно ще бъде разочарование в сравнение с… О, Боже, виж! Пронизаха със стрела шапката на Джон Уейн! Добре че беше резервоарът с водата!
Подразних се повече от мисълта, че вторият ми опит може да не успее. Това ме накара да се замисля как със Сейди така и не можахме да постигнем първото си представяне на дансинга, въпреки че много се старахме.
Дийк изглеждаше напълно вглъбен в телевизора, когато каза:
— Пък и Силвестър Плъха прояви интерес към ученическата пиеса. Говореше за „Арсеник и стари дантели“. Той и жена му я гледали в Далас преди две години и много им харесала.
Мили Боже, онази изтъркана пиеса! И химикът Фред Силвестър — режисьор. Не бях сигурен дали мога да се доверя на Плъха да ръководи дори училищно противопожарно учение. Ако един талантлив, но все пак неопитен актьор като Майк Кослоу попаднеше в ръцете на Плъха, това можеше да върне с пет години назад процеса му на съзряване. Плъха и „Арсеник и стари дантели“. Майка плаче!