На финала актьорите се разделиха по двойки и изпълниха сцената във физкултурния салон с лудешки суинг, докато от високоговорителите гърмеше „В настроение“. Развяваха се поли, размахваха се крака и футболистите (сега облечени в дълги сака и тесни панталони и с панамени шапки на главите) въртяха гъвкави момичета. Повечето бяха мажоретки, които вече умееха да танцуват добре.
Музиката и смехът спряха. Задъханите актьори пристъпиха напред да се поклонят и публиката стана на крака за трети (или за четвърти) път, откакто завесата се вдигна. Дони Би отново пусна „В настроение“. Този път момчетата и момичетата изтичаха в срещуположните страни на сцената, грабнаха десетките пайове с крем, които ги чакаха на маси зад кулисите, и започнаха да се замерват. Зрителите ревяха от удоволствие.
Участниците знаеха за тази част от шоуто и я очакваха с нетърпение. Тъй като на репетициите не хвърляха истински пайове, не бях сигурен как ще я изиграят. Всичко мина великолепно, както винаги става с битките с пайове. Хлапетата знаеха, че това е кулминацията, но аз криех още един номер в ръкава си.
Когато излязоха да се поклонят за втори път с изцапани с крем лица и костюми, пуснахме „В настроение“ за трети път. Повечето се огледаха озадачено и не видяха, че преподавателите на първия ред станаха, държейки пайовете с крем, които ние със Сейди бяхме сложили под столовете им. Пайовете полетяха и актьорите бяха изцапани за втори път. Треньорът Борман имаше два пая и мерникът му беше безпогрешен. Той улучи защитника и звездния си нападател.
— Господин Амбърсън! Госпожице Дънхил! — разкрещя се Майк Кослоу с обляно в крем лице.
Останалите актьори се включиха в скандирането, а после и публиката, като пляскаше с ръце в ритъм. Качихме се на сцената, хванати за ръце, и Белингам отново пусна проклетата плоча. Учениците се наредиха от двете ни страни и се развикаха:
— Танц! Танц! Танц!
Нямахме избор и макар да бях убеден, че гаджето ми ще се подхлъзне на този крем и ще си счупи врата, бяхме безупречни за пръв път след „Сейди Хокинс“. В края стиснах ръцете на Сейди, видях я, че леко кима — Давай, имам ти доверие — и я плъзнах между краката си. Обувките ѝ изхвърчаха към първия ред, полата ѝ умопомрачително се вдигна до бедрата ѝ… и тя се изправи като по чудо, без да се пребие. Вдигна ръце към зрителите, които обезумяваха, после приглади изцапаната си с крем пола и направи реверанс като благовъзпитана дама.
Оказа се, че и хлапетата са подготвили номер, със сигурност измислен от Майк Кослоу, макар че той така и не си призна. Те бяха запазили няколко пая и докато ние приемахме аплодисментите, ни замериха от всички посоки. Тълпата подивя.
Сейди придърпа ухото ми до устните си, избърса крема с кутрето си и прошепна:
— Как да зарежеш всичко това?
И това не беше краят на представлението.
Дийк и Елън излязоха на сцената, като по магия си проправиха път през ивиците, пръските и купчинките крем. Никой дори не си и помисли да ги замери с пай.
Дийк вдигна ръце, за да направи знак на публиката да млъкне. Елън Докърти пристъпи напред и заговори с ясен глас, който с лекота се разнесе над шушукането и заглъхващия смях.
— Госпожи и господа, днешното представление на „Купон в Джоди“ ще бъде последвано от още три. — Съобщението предизвика нова вълна от аплодисменти. — Представленията са благотворителни — продължи тя, когато ръкоплясканията стихнаха, — и с огромно удоволствие ще ви кажа за кого ще отидат приходите. През есента загубихме един от нашите високоценени ученици и всички скърбяхме за твърде ранната кончина на Винс Ноулс. — В залата настъпи мъртвешка тишина. — Едно момиче, което всички вие познавате, една от пътеводните светлини в нашето училище, много силно се уплаши от катастрофата. Господин Амбърсън и госпожица Дънхил са уредили на Робърта Джилиан Олнът да бъде направена възстановителна пластична операция на лицето през юни в Далас. Семейство Олнът няма да платят нищо. Господин Силвестър, който е счетоводител на „Купона в Джоди“, ми каза, че съучениците на Боби Джил и жителите на града са се погрижили всички разноски по операцията да бъдат платени.
Последва миг мълчание и после всички скочиха на крака. Аплодисментите бяха като лятна гръмотевична буря. Видях Боби Джил сред зрителите. Беше закрила с ръце лицето си и ридаеше. Родителите ѝ я бяха прегърнали.
Беше вечер в малък град, едно от онези селища встрани от главния път, за които на никого не му пука, освен на хората, които живеят там. И това е хубаво, защото на тях им пука. Погледнах Боби Джил, която плачеше, закрила с ръце лицето си. Погледнах Сейди. В косата ѝ имаше крем. Тя се усмихна. Аз също. Сейди безмълвно изрече: „Обичам те, Джордж.“ Отвърнах: „И аз те обичам.“ В онази нощ обичах всичките. Обичах и себе си, че бях с тях. Не се бях чувствал толкова жизнен и щастлив, че съм жив. Наистина, как можех да зарежа всичко това?