Разривът дойде след две седмици.
Беше събота, пазарен ден. Със Сейди бяхме свикнали да пазаруваме заедно в „Уейнгартън“ на магистрала 77. Бутахме количките един до друг, докато от високоговорителите над главите ни се разнасяше музика, дирижирана от Мантовани, разглеждахме плодовете и търсехме меса на най-изгодната цена. Човек можеше да намери каквито котлети иска, стига да бяха говежди или пилешки. Нямах нищо против, макар че след три години все още се чудех на ниските цени.
В онзи ден си мислех и за нещо друго освен за покупките. Семейство Хазард живееше на Мерседес Стрийт 2706 в малка полуразрушена къща на отсрещната страна на улицата и малко вляво от порутеното жилище, което Лий Осуалд скоро щеше да нарича свой дом. Бях много зает с подготовката на „Купон в Джоди“, но през пролетта успях да отида три пъти на Мерседес Стрийт. Оставих форда си на паркинг в центъра на Форт Уърт и взех автобус по Уинскот Роуд, който спираше на по-малко от осемстотин метра по-нататък. За тези пътувания нахлузвах джинси, протрити ботуши и избеляло джинсово яке, което бях купил на гаражна разпродажба. Ако някой ме попиташе, щях да кажа, че търся да наема евтино жилище, защото съм си намерил работа като нощен пазач в „Тексас Шийт Метал“ в Западен Форт Уърт. Това ме правеше надежден и заслужаващ доверие (стига някой да не провереше) и ми осигуряваше причина къщата да е тиха и със спуснати капаци на прозорците през деня.
Докато се разхождах по Мерседес Стрийт към склада „Монтгомъри Уорд“ и обратно (винаги с вестник, отворен на обявите за къщи под наем), съзрях господин Хазард, едър, тромав мъж на трийсет и пет години, двете деца, с които Розет не искаше да играе, и старица с пареза на лицето, която влачеше единия си крак, докато вървеше. Единия път, докато бавно минавах по изровената бразда, която служеше за тротоар, майката на Хазард ме огледа подозрително, но не каза нищо.
По време на третото ми разузнавателно посещение видях ръждясало старо ремарке, закачено за пикапа на Хазард. Той и децата му го товареха с кашони, а възрастната жена стоеше наблизо върху наскоро появилите се бурени и се подпираше на бастуна си с подигравателна усмивка на лицето, която можеше да прикрива богат спектър от чувства. Заложих на абсолютното безразличие. Аз обаче бях щастлив. Семейство Хазард се изнасяха. Веднага щом заминеха, стабилен работещ човек на име Джордж Амбърсън щеше да наеме номер 2706. Най-важното беше да съм пръв сред кандидатите.
Опитвах се да измисля лесен и безопасен начин да сторя това, докато пазарувахме в събота. На едно ниво отговарях на въпросите на Сейди, правех подходящи коментари, шегувах се с нея, когато тя прекарваше твърде много време в отделението за млечни продукти, бутах натоварената с покупки количка до паркинга и сложих пликовете в багажника на форда, но вършех всичко на автопилот. Тревожех се за логистиката във Форт Уърт и това се оказа грешка. Не обръщах внимание какво говоря, а когато водиш двойствен живот, това е опасно.
Карах към дома на Сейди, която мълчаливо седеше до мен, и пеех, защото радиото в колата не работеше. И клапаните хриптяха. Фордът „Сънлайнър“ все още беше бърз и бях привързан към него по най-различни причини, но беше слязъл от конвейерната лента преди седем години и бе навъртял сто четирийсет и пет хиляди километра.
Занесох покупките на Сейди в кухнята наведнъж, като нарочно пъшках и залитах героично. Не забелязах, че тя не се усмихва, и нямах ни най-малка представа, че краткият период на съживяване на връзката ни е свършил. Продължавах да мисля за Мерседес Стрийт и се чудех какво шоу да изпълня там. Трябваше да бъда деликатен. Исках да стана познато лице, защото навикът поражда незаинтересованост и презрение и не исках да изпъквам. Оставаше и проблемът с Осуалд. Марина не говореше английски, а той беше студен човек и всичко това беше хубаво, но номер 2706 беше ужасно близо. Миналото можеше и да е необратимо, но бъдещето беше крехко, къща от карти, и трябваше много да внимавам да не го променя, докато не съм готов. Ето защо трябваше да…
В същия миг Сейди заговори и скоро след това животът такъв какъвто го познавах (и обичах) в Джоди, се срина.