— Джордж? Би ли дошъл в хола? Искам да говоря с теб.
— Не е ли по-добре да сложиш хамбургера и свинските пържоли в хладилника? Мисля, че видях и сладолед…
— Нека да се разтопи! — извика тя и набързо изкара другите мисли от главата ми.
Обърнах се към нея, но Сейди вече беше отишла в хола. Взе цигарите си от масата до дивана и запали. По мое деликатно настояване се опитваше да ги намали (поне докато беше с мен) и това изглеждаше някак по-злокобно от повишения ѝ тон.
Влязох в хола.
— Какво има, мила? Нещо не е ли наред?
— Всичко. Каква беше онази песен?
Лицето ѝ беше бледо и намръщено. Държеше цигарата пред устата си като щит. Започнах да осъзнавам, че съм направил неволна грешка, но не знаех как и кога, и това ме уплаши.
— Не знам какво имаш предвид…
— Песента, която пееше в колата, докато се връщахме. Ревеше с пълно гърло.
Опитах се да си спомня и не можах. Сетих се само, че си мислех, че винаги трябва да се обличам като работник без късмет на Мерседес Стрийт, за да се впиша в обстановката. Вярно, пеех, но го правех често, когато мислех за други неща. Не го ли прави всеки?
— Предполагам, че беше някаква популярна песен, която чух по „Кей-Лайф“ Беше ми се набила в главата. Знаеш как е с песните. Не разбирам защо си разстроена.
— Чул си я по „Кей-Лайф“. С текст като „Срещнах нафиркана с джин хубавица в Мемфис и тя се опита да ме заведе в спалнята си да ме изчука“?
Сърцето ми се сви. „Курвите от кръчмата“. Това пеех. Песен, която щеше да бъде записана едва след седем-осем години от група, която щеше да има хит в Америка след още три. Да, мислех за други неща, но… Как можеше да съм толкова тъп?
— „Тя издуха носа ми и после ума ми“? По радиото? Федералната комисия по комуникациите би затворила станцията, ако пусне такова нещо!
Започнах да се ядосвам. Предимно на себе си… но не съвсем. Вървях по опънато въже, а Сейди ми се караше заради някакво парче на „Ролинг Стоунс“.
— Споко, Сейди, Това е само песен. Не знам къде съм я чул.
— Това е лъжа и двамата го знаем.
— Ти изперкваш. Мисля, че е по-добре да си взема покупките и да си отида у дома. — Помъчих се да говоря спокойно. Познавах този тон. Така говорех на Кристи, когато се върнеше вкъщи пияна. Полата виси, блузата — размъкната, косата — разрошена. Да не говорим за размазаното червило. От ръба на чашата или от устните на някой редовен посетител на кръчмата?
Самата мисъл за това ме ядоса. Пак грешка — помислих си. Не знаех дали имам предвид Сейди, Кристи или себе си и в момента не ме интересуваше. Най-много се вбесяваме, когато ни хванат, нали?
— По-добре ми кажи къде си чул тази песен, ако искаш отново да дойдеш тук. И къде си чул онова, което каза на хлапето в магазина, когато ти каза, че ще ти даде още една торбичка за пилето, за да не протече.
— Нямам представа за какво…
— „Печен си, пич“, това каза. Къде си го чул? И „ще купонясваме и ще се кефим“? И „буги обувки“? И „разтърси дирника си, муци“, „Споко“ и „изперкваш“. Искам да знам къде си чул и тези думи. Защо ги употребяваш само ти? Защо се уплаши толкова много от онова глупаво скандиране „Джимла“, че чак говореше за него насън? Искам да знам къде е Дери и защо е като Далас. Искам да знам кога си бил женен, за коя и колко време. Искам да знам къде си бил, преди да дойдеш във Флорида, защото Ели Докърти не знае и каза, че някои от препоръките ти са фалшиви. „Изглеждат префърцунени“, както се изрази.
Бях сигурен, че Дийк не е казал на Елън… но тя беше разбрала. Всъщност не бях много изненадан, но се вбесих, че се е разбъбрила пред Сейди.
— Тя няма право да ти казва това!
Сейди угаси цигарата си и размаха ръка, когато частица от горящо въгленче изхвърча и я опари.
— Понякога все едно си от… знам ли… друга вселена, където пеят за чукане на пияни жени от Мемфис! Помъчих се да се убедя, че това няма значение и че любовта побеждава всичко, но не е така. Любовта не побеждава лъжите. — Гласът ѝ потрепери, но тя не се разплака и очите ѝ останаха втренчени в моите. Ако в тях имаше само гняв, щеше да бъде малко по-лесно. Но имаше и молба.
— Сейди, ако разбереш…
— Няма. Вече не. Затова не започвай с онези приказки, че не правиш нищо, от което да се срамуваш, нито пък аз. Тези неща трябва да ги реша сама. Всичко се свежда до следното — отива си или метлата, или ти.
— Ако знаеше, нямаше да…
— Тогава ми кажи!
— Не мога. — Гневът се пръсна като спукан балон, оставяйки емоционална притъпеност. Отместих очи от намръщеното ѝ лице и ги насочих към бюрото. Дъхът ми секна от онова, което видях там.