Беше купчинка заявления за работа в Рино през лятото. Най-горното беше от хотел-казино „Хара“. На първия ред Сейди беше написала името си с добре оформени печатни букви. Цялото си име, включително второто, за което така и не се бях сетил да я попитам.
Бавно протегнах ръце и сложих палци върху малкото ѝ име и втората сричка от фамилията ѝ. Остана ДОРИС ДЪН.
Спомних си деня, в който бях разговарял със съпругата на Франк Дънинг, когато се престорих на търговец на недвижими имоти, който се интересува от детската площадка в Уест Сайд. Тя беше двайсет години по-голяма от Сейди Дорис Клейтън, по баща Дънхил, но и двете имаха сини очи, изящна кожа и хубави тела с едри гърди. И двете пушеха. Всичко това можеше да е случайно съвпадение, но не беше. И аз го знаех.
— Какво правиш? — Обвинителният тон загатваше истинския въпрос: Защо продължаваш да увърташ и да шикалкавиш, но аз вече не бях ядосан.
— Сигурна ли си, че той не знае къде си?
— Кой? Джони ли? Джони ли имаш предвид? Но защо… — И тогава тя реши, че е безполезно. Видях изражението ѝ. — Джордж, трябва да си вървиш.
— Но той може да разбере, защото родителите ти знаят, а те го смятат за страхотен. Ти го каза.
Направих крачка към нея. Сейди отстъпи назад, както се отдръпваш от човек, който се е разкрил, че е ненормален. Видях страха в очите ѝ и липсата на разбиране и въпреки това не можах да се сдържа. Не забравяйте, че и аз бях уплашен.
— Дори да си ги помолила да не му казват, той може да го изкопчи от тях. Защото е очарователен. Нали, Сейди? Когато не мие маниакално ръцете си, не подрежда по азбучен ред книгите си и не говори колко отвратително е да имаш ерекция, той е много очарователен. Със сигурност е очаровал теб.
— Моля те, върви си, Джордж. — Гласът ѝ трепереше.
Приближих се към нея. Тя пак отстъпи назад, блъсна се в стената и се сви от страх. Все едно истерик ме зашлеви през лицето или някой плисна чаша студена вода в лицето на сомнамбул. Отдръпнах се към свода между хола и кухнята и вдигнах ръце като човек, който се предава. И точно това правех.
— Отивам си. Но, Сейди…
— Не разбирам как го правиш. — По лицето ѝ бавно се затъркаляха сълзи. — Или защо отказваш да не го правиш. Между нас имаше нещо много хубаво.
— И все още има.
Тя поклати глава — бавно, но категорично.
Прекосих кухнята, сякаш не вървях, а се носех в транс, извадих ваниловия сладолед от единия плик на плота и го сложих във фризера на хладилника „Колдспот“. Исках да мисля, че това е кошмар и че скоро ще се събудя, но знаех, че не е така.
Сейди стоеше под свода и ме гледаше. В едната си ръка държеше цигара, а в другата — заявленията си за работа. Сега приликата с Дорис Дънинг беше свръхестествена и това повдигна въпроса защо не я бях забелязал по-рано. Защото бях зает с други неща? Или защото все още не бях разбрал напълно необятността на нещата, с които си играех?
Излязох през вратата, застанах на верандата и я погледнах.
— Пази се от него, Сейди.
— Джони е объркан за много неща, но не е опасен. И родителите ми няма да му кажат къде съм. Обещаха.
— Хората се пречупват и нарушават обещанията си и са психически нестабилни.
— Върви си, Джордж.
— Обещай ми, че ще се пазиш от него, и ще си тръгна.
— Обещавам! Обещавам! Обещавам! — извика тя. Цигарата трепереше между пръстите ѝ и това беше лош знак, а комбинацията от шок, загуба, тъга и гняв в зачервените ѝ очи беше много по-лоша. Видях го по начина, по който ме проследиха до колата ми.
Проклетите „Ролинг Стоунс“.
Седемнайсета глава
Няколко дни преди да започнат изпитите за края на учебната година, Елън Докърти ме извика в кабинета си.
— Съжалявам за неприятностите, които ти причиних, Джордж, но ако трябва да го направя отново, не знам дали бих постъпила по друг начин — заяви тя, след като затвори вратата.
Не казах нищо. Вече не бях ядосан, но все още бях стъписан. Не спях много след скарването със Сейди и вече мислех, че скоро четвъртият час след полунощ и аз ще станем добри приятели.
— Член двайсет и пети от Закона в Тексас за училищните администрации — добави Елън, сякаш това обясняваше всичко.
— Моля?
— Нина Уолингфорд ми обърна внимание на него. — Нина беше районната медицинска сестра. Всяка учебна година тя изминаваше стотици хиляди километри с нейния форд „Ранч Уагън“, обикаляйки осемте училища в окръг Денхолм, три от тях само с една-две класни стаи и смесено обучение. — Член двайсет и пети се отнася за щатските правила за имунизация в училищата както за учениците, така и за учителите, и Нина подчерта, че няма имунизационни данни за теб, нито медицински картон.