Аха, ето какво било. Фалшивият учител, разобличен от липсата на инжекция против детски паралич. Е, поне не бяха напредничавите ми знания за „Ролинг Стоунс“ или неуместната употреба на дискожаргон.
— Ти беше зает с представлението и реших да пиша на училището, в което си преподавал, и да ти спестя труда. В писмото от Флорида пишеше, че не изискват имунизационни данни за заместниците, а от Мейн и Уисконсин отговориха: „Не сме чували за такъв човек.“ — Тя се наведе над бюрото и се втренчи в мен. Не издържах дълго на погледа ѝ. Онова, което видях на лицето ѝ, преди да наведа глава, беше непоносимо съчувствие. — Щеше ли да се разтревожи Щатският съвет по образованието, че сме назначили самозванец? Много. Може дори да заведат съдебно дело да им върнеш годишната си заплата. А на мен пука ли ми? Абсолютно не. Работата ти в гимназията е за пример. Онова, което ти и Сейди направихте за Боби Джил Олнът, беше прекрасно, достойно за номинациите за Учител на щата на годината.
— Благодаря — измънках.
— Запитах се как би постъпила Мими Коркоран. Тя ми каза: „Ако той беше подписал договор да преподава следващата година и по-следващата, ти щеше да си принудена да действаш. Но тъй като той ще напуска след месец, в твой интерес е — и на училището — да си мълчиш.“ И после добави: „Има обаче един човек, който трябва да знае, че той не е такъв, за какъвто се представя.“ — Ели замълча за миг. — Казах на Сейди, че съм сигурна, че ти имаш смислено обяснение, но, изглежда, нямаш.
Погледнах часовника си.
— Ако не ме уволняваш, Ели, трябва да влизам в петия час. Правим разбор на изречения. Мисля да им дам изречението: Нямам вина по този въпрос, но не мога да кажа защо. Какво мислиш? Прекалено сложно ли е?
— За мен определено е прекалено сложно — любезно отговори тя.
— И още нещо. Бракът на Сейди е бил труден. Съпругът ѝ е бил странен по начини, които не искам да обсъждам. Името му е Джон Клейтън. Мисля, че може би е опасен. Трябва да питаш Сейди дали има негова снимка, за да знаеш как изглежда, ако се появи и започне да задава въпроси.
— И защо мислиш така?
— Защото вече съм виждал нещо подобно. Това достатъчно ли е?
— Предполагам, че ще трябва да ми е достатъчно.
Отговорът ѝ не ме задоволи.
— Ще я попиташ ли?
— Да, Джордж. — Ели можеше да говори сериозно, а можеше и да ме будалка. Не можех да преценя.
Бях стигнал до вратата, когато сякаш само за да минава времето, тя каза:
— Разбиваш сърцето ѝ.
— Знам — отвърнах и излязох.
Мерседес Стрийт. Краят на май.
Стоях на верандата на номер 2706 с хазяина, достолепен американец на име Джей Бейкър. Беше нисък и набит, с огромен корем. Току-що бяхме разгледали къщата, която Бейкър ми обясни, че е „близо до автобусната спирка“, сякаш това компенсираше провисналия таван, влажните стени, напуканото казанче на тоалетната и общия вид на разруха.
— Нощен пазач — рекох.
— Така ли? Хубава работа. Имате много време да лентяйствате.
Думите му не изискваха отговор.
— Имате ли съпруга или деца?
— Разведен съм. Те са на изток.
— Плащате ли издръжка на децата?
Повдигнах рамене и той не настоя.
— Е, искате ли жилището, Амбърсън?
— Ами, да — въздъхнах.
Бейкър извади от задния си джоб дебел тефтер за наемите с окъсана кожена подвързия.
— Първи месец, последен месец, депозит за щети.
— Депозит за щети? Шегувате ли се?
Той продължи, сякаш не ме чу:
— Наемът се плаща последния петък на месеца. Ако не го платите целия или закъснеете, се оказвате на улицата с любезното съдействие на полицията на Форт Уърт. Много добре се разбирам с тях.
Бейкър извади овъглен фас от пура от предния си джоб, пъхна надъвкания край в устата си и драсна клечка кибрит в нокътя на палеца си. На верандата беше горещо. Лятото щеше да е дълго и знойно.
Пак въздъхнах. И после — с показно нежелание — извадих портфейла си и започнах да измъквам банкноти от двайсет долара.
— На Бог се уповаваме — подметнах. — Всички други плащат в брой.
Той се засмя и избълва облаци парлив синкав дим.
— Добре го казахте. Ще го запомня. Особено в последния петък на месеца.
Не можех да повярвам, че ще живея в тази дупка и на тази отвратителна улица след хубавата ми къща на юг, където се гордеех с окосената си морава. Почувствах носталгия, макар че все още не бях напуснал Джоди.