— Дайте ми разписка, ако обичате — рекох.
Това поне получих безплатно.
Беше последният учебен ден. Класните стаи и коридорите бяха празни. Вентилаторите на тавана работеха на пълни обороти, въпреки че беше едва осми юни. Семейство Осуалд бяха напуснали Русия и според записките на Ал Темпълтън след пет дни корабът „Маасдам“ щеше да пристигне в Хобокън, където те щяха да слязат по трапа и да стъпят на американска земя.
В учителската стая беше само Дани Лавърти.
— Хей, приятелю, разбрах, че заминаваш за Далас, за да довършиш книгата си.
— Такъв е планът. — Всъщност планът беше Форт Уърт, поне като начало. Започнах да прибирам нещата от отделението си, което беше пълно със съобщения за края на учебната година.
— Ако бях свободен, без жена, три хлапета и ипотека, и аз можеше да се опитам да напиша книга. Знаеш ли, че участвах във войната?
Знаех. Всички знаеха, обикновено десетина минути след като се запознаеха с него.
— Имаш ли достатъчно пари да живееш?
— Ще се оправя.
Имах повече от достатъчно, за да изкарам до април, когато очаквах да приключа работата си с Лий Осуалд. Нямаше да се наложи да пътувам отново до „Фейт Файненшъл“ на Грийнвил Авеню. Отиването там дори веднъж беше невероятно глупаво. Ако исках, можех да си кажа, че случилото се с бунгалото ми във Флорида е резултат от младежка лудория, която бе загрубяла, но, от друга страна, се опитвах да се убедя, че и всичко между Сейди и мен е наред, а вижте какво стана.
Изхвърлих купчина листове от отделението си в кошчето за боклук… и видях малък запечатан плик, който не бях забелязал. Знаех кой използва такива пликове. На листа вътре нямаше поздрав, нито подпис накрая, а само леко (вероятно дори въображаемо) ухание на парфюма ѝ. Съобщението беше кратко.
Благодаря ти, че ми показа колко хубави могат да бъдат нещата. Моля те, не ми казвай сбогом.
Подържах малко бележката и се замислих, а после я пъхнах в задния си джоб и забързах към библиотеката. Не знаех какво смятам да направя или да ѝ кажа, но това нямаше значение, защото библиотеката беше тъмна и столовете бяха сложени върху масите. Натиснах валчестата дръжка, но вратата беше заключена.
Единствените две коли, останали на паркинга за преподаватели, бяха плимутът на Дани Лавърти и моят форд. Гюрукът вече беше дрипав. Съчувствах му. И аз се чувствах като дрипа.
— Господин Амбърсън! Почакайте, господин Амбърсън!
Бяха Майк и Боби Джил, които бързаха към мен по горещия асфалт. Майк носеше малък пакет и ми го подаде.
— С Боби сме ви взели нещо.
— Не трябваше, Майк.
Трогнах се, като видях, че Боби Джил плаче, и останах доволен, че дебелият слой пудра „Макс Фактор“ е изчезнал от лицето ѝ. Тя вече знаеше, че дните на грозния белег са преброени и не се опитваше да го скрие. Боби Джил ме целуна по бузата.
— Много, много ви благодаря, господин Амбърсън. Никога няма да ви забравя. — Тя погледна Майк. — И двамата никога няма да ви забравим.
И може би наистина нямаше да ме забравят. Това беше хубаво, но не компенсираше за заключената и тъмна библиотека. И все пак беше хубаво.
— Отворете го — рече Майк. — Дано да ви хареса. За книгата ви е.
Отворих пакета. Вътре имаше дървена кутия, дълга двайсетина сантиметра, а в нея, сложена в коприна — писалка „Уотърман“ с инициалите Дж. А., гравирани на клипса.
— О, Майк, това е твърде голям подарък.
— Нямаше да е достатъчен дори да беше от чисто злато. Вие променихте живота ни. — Той погледна Боби. — Живота и на двама ни.
— Майк, удоволствието беше мое.
Той ме прегърна, а през 1962 година това не беше евтин жест между мъжете. С радост го прегърнах и аз.
— Ще поддържаме връзка — каза Боби Джил. — Далас не е далеч.
— Добре — отговорих, но нямаше да го направя, а вероятно и те също. Двамата се впускаха в живота и ако имаха късмет, животът им щеше да бъде прекрасен.
Те тръгнаха, но Боби се обърна:
— Жалко, че скъсахте. Никак не ми е приятно.
— И на мен ми е неприятно — отговорих, — но може би така е най-добре.
Отправих се към дома си, за да приготвя пишещата си машина и другите си вещи, които все още бяха малко и щяха да се поберат в един куфар и няколко кашона. На светофар на Мейн Стрийт спрях, отворих кутийката и погледнах писалката. Беше красива и бях трогнат, че ми я бяха подарили. Още по-трогнат бях, че ме бяха изчакали да се сбогуваме. Светна зелено. Затворих кутийката и потеглих. В гърлото ми беше заседнала буца, но очите ми бяха сухи.