Пребиваването ми на Мерседес Стрийт не беше приятно.
Денем беше поносимо. Отекваха викове на деца, всичките с прекалено големи дрехи, предадени от по-големите им братя и сестри; домакини, които се оплакваха до пощенските кутии или въжетата за пране в задния двор; младежи, които караха ръждясали таратайки с шумни ауспуси и радиоприемници, от които гърмеше „Кей-Лайф“. И часовете между два и шест сутрин не бяха лоши. Тогава над улицата падаше някаква поразителна тишина, когато бебетата, страдащи от колики, най-после заспиваха в люлките си (или чекмеджетата на шкафове) и бащите им захъркваха преди поредния ден на почасови надници в цехове, фабрики или отдалечени ферми.
Между четири и шест следобед обаче на улицата настъпваше хаос: майки крещяха на децата си да се прибират и да изпълнят задълженията, и бащи, които се връщаха вкъщи и крещяха на жените си, вероятно защото нямаше на кого други го да крещят. Много от съпругите отвръщаха, доколкото могат. Пияниците започваха да се връщат към осем и ставаше адски шумно към единайсет, когато баровете затваряха или парите свършваха. Тогава чувах тряскане на врати, чупене на стъкло и писъци от болка, когато някой пияница биеше жена си или децата си, или всичките. През спуснатите ми завеси често проблясваха червени светлини, когато пристигнеха ченгетата. Два пъти се разнесоха изстрели, вероятно към небето, а може би не. И в едно ранно утро, когато излязох да взема вестника си, видях жена със засъхнала кръв на лицето. Седеше на тротоара пред четвъртата къща по-нататък от моята и пиеше кутия „Лоу Стар“. Едва се сдържах да не отида при нея да проверя как е, въпреки че знаех колко неразумно би било да се намесвам в живота на този изпаднал работнически квартал. И после тя ме видя, че я гледам, и ми показа среден пръст. Влязох в къщата си.
Нямаше посрещачи и жена на име Мъфи или Бъфи, която да тича на срещите на кварталната благотворителна организация. Имаше само Мерседес Стрийт и много време за размисъл. Време, през което да ми липсват приятелите и Джоди. Време да ми липсва работата, разсейваща ме от мисията, заради която бях дошъл тук. Време да осъзная, че преподаването е означавало много повече за мен, отколкото само да убивам времето. Работата ми беше доставила удоволствие като всяко нещо, което обичаш да правиш и имаш чувството, че има смисъл.
Имах време дори да съжалявам за някога елегантния ми форд кабрио. Освен неработещото радио и хриптящите клапани колата вече трещеше и бълваше облаци дим през ръждясалия ауспух, а предното стъкло беше напукано от камък, който изхвърча от тежко движещ се камион с асфалт. Бях престанал да я мия и сега — за жалост — фордът „Сънлайнър“ се сливаше с другите трошки на Мерседес Стрийт.
Най-вече имах време да мисля за Сейди.
„Разбиваш сърцето ѝ“ — ми каза Ели Докърти, но и моето сърце не се чувстваше много добре. Мисълта да разкажа всичко на Сейди ми хрумна една нощ, докато лежах буден и слушах пиянската свада в съседите. „Ти го направи, не аз, а ти, не аз, да ти го начукам.“ Отхвърлих идеята, но тя се върна отново следващата нощ. Представих си как седя със Сейди до масата в кухнята и пием кафе на яркото следобедно слънце, проникващо през прозореца над умивалника. Говоря спокойно. Казвам ѝ, че истинското ми име е Джак Епинг, че ще се родя след четиринайсет години и че съм дошъл от 2011 година през пролука във времето, която покойният ми приятел Ал Темпълтън наричаше заешка дупка.
Как можех да я убедя в подобно нещо? Като ѝ кажа, че емигрант от Русия, който внезапно е заобичал родината си, скоро ще се премести в отсрещната къща на улицата, на която сега живея, заедно с руската си съпруга и бебето им? Като ѝ кажа, че през есента „Тексасците“ от Далас — още не „Каубоите“, още не отборът на Америка — ще победят „Ойлърс“ от Хюстън с двайсет на седемнайсет? Какво друго знаех за обозримото бъдеще? Не много, защото нямах време да го проуча. Знаех доста за Осуалд, но това беше всичко.
Сейди щеше да ме помисли за луд. Можех да ѝ изпея още десетина песни, които още не са записани, и тя пак щеше да ме помисли за луд. Щеше да ме обвини, че си измислям всичко — в края на краищата, нали съм писател. Ами ако ми повярваше? Исках ли да я завлека в устата на акулата със себе си? Не беше ли достатъчно лошо, че Сейди щеше да се върне в Джоди през август и че ако Джон Клейтън беше ехо на Франк Дънинг, той можеше да дойде да я търси?