— Добре, тогава се махай! — изпищя жена от улицата и кола се отдалечи бързо по посока на Уинскот Роуд. През пролуката между завесите ми за миг проблесна светлина и озари тавана. — Да го духаш!
— Лапни моя, може да се успокоиш! — отвърна мъжки глас.
Такъв беше животът на Мерседес Стрийт през лятото на 1962 година.
„Не замесвай Сейди — обади се гласът на разума ми. — Прекалено опасно е. Може би в определен момент тя отново ще стане част от живота ти, дори в Джоди, по не сега.“
Само че за мен вече никога нямаше да има живот в Джоди. Като имах предвид какво знае Елън за миналото ми, преподаването в гимназията беше безнадеждна мечта. А какво друго щях да работя? Да изливам бетон?
Една сутрин включих кафеварката и излязох на верандата да взема вестника. Отворих вратата и видях, че двете задни гуми на форда ми са спукани. Някое откачено хлапе ги беше срязало с нож. И това беше част от живота на Мерседес Стрийт през лятото на 1962 година.
В четвъртък, 14 юни, навлякох джинси, синя работна риза и елек, който си бях купил от магазин за дрехи втора употреба на Кемп Бауи Роуд. След това прекарах утрото, крачейки напред-назад из къщата си. Нямах телевизор, но слушах радио. Според новините този месец президентът Кенеди планираше държавно посещение в Мексико. Прогнозата за времето предвиждаше ясно небе и високи температури. Диджеят дрънка глупости известно време и след това пусна „Палисейд Парк“. Крясъците и звуковите ефекти на влакче на ужасите в записа се впиха като нокти на хищник в главата ми.
Накрая не издържах. Щях да подраня, но ми беше все едно. Качих се във форда, който сега имаше две регенерирани гуми с черен кант, за да подхождат на предните с белия кант — и изминах шейсет и няколкото километра до Лав Фийлд в Северозападен Далас. Нямаше краткосрочно, нито дългосрочно паркиране, само паркиране. Струваше седемдесет и пет цента на ден. Нахлупих на главата си старата лятна сламена шапка и извървях осемстотинте метра до сградата на летището. На тротоара стояха две ченгета и пиеха кафе, но вътре нямаше охрана и детектори за метал, през които да минеш. Пътниците само показваха билетите си на човек, който стоеше до вратата, и после вървяха по горещия асфалт до самолетите, собственост на един от пет превозвача — „Американ“, „Делта“, „TWA“, „Фронтиър“ и „Тексас Еъруейз“.
Проверих на черната дъска, монтирана на стената зад гишето на „Делта“. С тебешир там беше написано, че полет 194 ще пристигне навреме. За по-сигурно попитах служителката, а тя ми се усмихна и отговори, че самолетът току-що е излетял от Атланта.
— Но вие ужасно сте подранили.
— Навик — отвърнах. — Вероятно ще подраня и за собственото си погребение.
Жената се засмя и ми пожела приятен ден. Купих си „Тайм“ и влязох в ресторанта, където си поръчах „Салатата на майстор-готвача Облак 9“. Беше огромна и аз бях твърде нервен, за да се храня — не всеки ден се готвиш да видиш човека, който ще промени световната история, но ровех в чинията, докато чаках да пристигне самолетът със семейство Осуалд.
Седях в сепаре с добър изглед към главния вход. Нямаше много хора и погледа ми привлече млада жена в тъмносин пътнически костюм. Косата ѝ беше прибрана в спретнат кок. Държеше по един куфар във всяка ръка. Към нея се приближи чернокож носач. Тя поклати глава и се усмихна, а после удари ръката си в будката на „В помощ на пътниците“, докато минаваше покрай нея. Изпусна куфара, потърка лакътя си, взе багажа си и продължи.
Сейди, която заминаваше за шест седмици в Рино.
Изненадах ли се? Съвсем не. Това пак беше конвергенция. Бях свикнал. Бях ли обзет от непреодолимо желание да изскоча от ресторанта и да я настигна, преди да стане късно? Да, разбира се.
За миг това изглеждаше възможно и необходимо. Щях да ѝ кажа, че съдбата (а не някаква странна хармония в пътуването във времето) ни е събрала на летището. Такива неща имат ефект във филмите, нали? Щях да я помоля да почака, докато и аз си купя билет за Рино, и да ѝ кажа, че щом отидем там, ще ѝ обясня всичко. И след задължителните шест седмици можехме да почерпим съдията, който ѝ е дал развод, и после да го помолим да ни ожени.
Всъщност се надигнах от мястото си, но неволно видях корицата на списание „Тайм“, което си бях купил. Там имаше снимка на Жаклин Кенеди. Усмихната, сияеща, облечена в рокля без ръкави и с остро деколте. Заглавието гласеше: ПЪРВАТА ДАМА ОБЛИЧА ЛЕТЕН ТОАЛЕТ. Когато погледнах снимката, цветът се промени в черно и бяло и изражението ѝ се превърна от щастлива усмивка в безучастен поглед. Сега Жаклин Кенеди стоеше до Линдън Джонсън в „Еър Форс 1“ и вече не беше с хубавата си (и леко секси) лятна рокля, а с опръскан с кръв вълнен костюм. Спомних си, че бях прочел — не в записките на Ал, а другаде, че скоро след смъртта на съпруга на госпожа Кенеди, лейди Бърд Джонсън я прегърнала в коридора на болницата и видяла частица от мозъка на президента върху този костюм.