От другата страна на улицата се виждаше скромната витрина на магазин с релефна табела „МАГАЗИН ЗА АЛКОХОЛ ЩАТА МЕЙН“. Фасадата му беше светлозелена. Вътре идентифицирах новия си познайник от сушилнята. Дългият му черен балтон висеше от раменете му като на закачалка; беше свалил шапката и с щръкналата си коса приличаше на анимационен герой, който току-що е пъхнал Пръст А в Електрически контакт Б. Размахваше ръце пред продавача и в едната жълтееше скъпоценната му карта. Можех да се обзаложа, че монетата на Ал Темпълтън се намираше в другата. Продавачът, с къса бяла престилка, подобна на парадната премяна на Доктор Мокси, не изглеждаше особено заинтересован.
Стигнах до ъгъла, поизчаках няколко коли да минат и отново пресякох от страната на „Уорумбо“ и Стария Люистън Роуд. Двама мъже бутаха ръчна количка с бали плат през вътрешния двор, пушеха цигари и се смееха. Чудех се дали изобщо съзнават какво причинява на вътрешностите им комбинацията от цигарен и промишлен дим, но предположих, че нямат представа. Вероятно така беше по-добре, въпреки че въпросът подхождаше повече на преподавател по философия, отколкото на тип, който си изкарва хляба, запознавайки тийнейджъри с мъдростите на Шекспир, Стайнбек и Шърли Джаксън.
Като влязоха във фабриката, вкарвайки количката между ръждивите метални челюсти на високата порта, се върнах до веригата с табела „ДОСТЪПЪТ ЗАБРАНЕН“. Помислих си, че не бива да препускам и да зяпам наоколо — по никакъв начин да не привличам внимание — но беше трудно. Вече наближавах мястото, откъдето бях дошъл, и изгарях от желание да го стигна по-бързо. Устата ми беше пресъхнала и голямата бира тежеше в стомаха ми. Ами ако не можех да се върна? Ако хартийката я нямаше? Или пък тя си беше на мястото, но не и стълбите?
„Спокойно — казах си. — Спокойно.“ Не устоях и хвърлих последен поглед зад гърба си, преди да се пъхна под веригата. Дворът беше пуст. Дочувах тихото дизелово туф-пуф накъде в далечината, като неясен звук от страната на сънищата. То извика в съзнанието ми куплет от друга песен: „Този влак отива си и пее железопътен блус.“
Тръгнах покрай зелената стена на сушилнята, а сърцето ми биеше бясно и се канеше да изскочи през гърлото ми. Късчето хартия с парче бетон отгоре си беше там; дотук добре. Подритнах го лекичко с мисълта „Моля ти се, Господи, нека стане, моля те, нека се върна.“
Носът на обувката ми бутна парчето бетон — видях го как се запремята — но и се спря в невидимото стъпало. Тези две случки се изключваха взаимно и въпреки това се състояха. Пак се огледах наоколо, макар да знаех, че няма как да ме видят от двора в тази тясна уличка, освен ако не минат точно пред нея от единия или другия ѝ край. Минувачи нямаше.
Качих се на едното стъпало. Кракът ми го усещаше, а очите ми настояваха, че още си стоя върху напуканата настилка на вътрешния двор. Безалкохолната бира пак се разбунтува в стомаха ми. Затворих очи и ми поолекна. Стъпих на второто, а после и на третото стъпало. Бяха доста ниски. С четвъртото лятната горещина напусна тила ми и тъмнината зад клепачите ми се сгъсти. Опитах да изкача петото стъпало, но такова нямаше. Вместо това си ударих главата в ниския таван на кухненския склад. Някой ме хвана за ръката и едва сподавих писъка си.
— Спокойно — каза Ал. — Спокойно, Джейк. Върна се.
Предложи ми чаша кафе, но аз отказах. Бирата в стомаха ми още се пенеше. Наля за себе си и отидохме в кабинката, откъдето беше започнало това безумно пътешествие. Портфейлът, мобилният телефон и парите ми бяха струпани по средата на масата. Ал седна, като изстена от болка и облекчение. Като че ли се беше посъвзел.