Застрелян в главата президент. И всички останали, които след това щяха да умрат, застанали зад него на призрачна опашка, продължаваща безкрай.
Седнах и гледах как Сейди носи куфарите си към гишето на авиолинии „Фронтиър“. Куфарите ѝ очевидно бяха тежки, но тя ги носеше енергично. Гърбът ѝ беше изправен и токчетата ѝ потракваха забързано. Служителят провери багажа ѝ и го натовари на количка. Със Сейди обсъдиха нещо. Тя му даде билета, който си беше купила чрез туристическа агенция преди два месеца, и той написа нещо на него. Сейди го взе и се насочи към изхода. Наведох глава, за да не ме види. Когато я вдигнах, тя беше изчезнала.
След четирийсет дълги минути покрай ресторанта минаха мъж, жена и две малки деца — момче и момиче. Момиченцето държеше ръката на баща си и бъбреше. Бащата го погледна, кимна и се усмихна. Бащата беше Робърт Осуалд.
— Полет 194 на „Делта“ пристига от Нюарк и гражданското летище на Атланта — прогърмя по високоговорителя. — Пътниците могат да бъдат посрещнати на вход четири. Полет 194 на „Делта“ пристига.
Съпругата на Робърт — Вада, според записките на Ал — взе на ръце момиченцето и тръгна по-бързо. Нямаше следа от Маргарет.
Взех си от салатата и задъвках, без да усещам някакъв вкус. Сърцето ми блъскаше в гърдите.
Чух рева на приближаващите се мотори и видях белия нос на ДС-8, който спря пред входа. Посрещачите се струпаха около вратата. Сервитьорката ме потупа по рамото и аз едва не изкрещях.
— Извинете, господине — каза тя със силен тексаски акцент. — Джес ме помоли да ви попитам дали да ви донеса още нещо.
— Не, благодаря.
— Добре.
Първите пътници започнаха да влизат в терминала. Всичките бяха мъже с куфари и скъпи прически. Естествено. Първи слизаха пътниците от първа класа.
— Желаете ли парче прасковен пай? Днес е пресен.
— Не, благодаря.
— Сигурен ли сте?
Нахлуха пътниците от втора класа, всичките окичени с чанти и пликове. Някаква жена изписка. Дали беше Вада, която поздравяваше девера си?
— Сигурен съм — отвърнах и взех списанието си.
Сервитьорката разбра намека ми. Разбърквах остатъците от салатата си в оранжева супа от френски сос и наблюдавах. Появиха се мъж и жена с бебе, но детето беше по-голямо, за да е Джун. Пътниците минаха покрай ресторанта, бъбрейки с приятелите и роднините, дошли да ги вземат. Видях млад мъж в униформа, който погали гаджето си по задника. Тя се засмя, плесна го по ръката и се надигна на пръсти да го целуне.
В продължение на пет минути и нещо залата беше почти пълна. И после тълпата започна да оредява. Семейство Осуалд ги нямаше. Обзе ме неистова убеденост, че не са били в самолета. Не само че се бях върнал назад във времето, но и се бях озовал в някаква паралелна вселена. Може би Човека с жълтата карта беше там, за да попречи да се случи такова нещо, но той беше мъртъв и аз бях освободен от него. Лий Осуалд го нямаше? Чудесно, тогава нямаше и мисия. Кенеди щеше да умре в някаква друга версия на Америка, но не в тази. Все още можех да настигна Сейди и да заживеем щастливо.
Мисълта току-що мина през ума ми, когато съзрях мишената си. Робърт и Лий бяха един до друг и разговаряха оживено. Лий размахваше нещо като голямо дипломатическо куфарче или малък сак. Робърт държеше розов куфар със заоблени ръбове, който приличаше на аксесоар от гардероба на куклата Барби. Вада и Марина вървяха след тях. Вада беше взела едната от двете платнени чанти на кръпки, а Марина бе преметнала другата на рамото си. Носеше и Джун, която вече беше на четири месеца, и се мъчеше да върви в крачка с Вада. От двете ѝ страни бяха двете деца на Робърт и Вада, които я гледаха с неприкрито любопитство.
Вада извика нещо на мъжете и те спряха пред ресторанта. Робърт се ухили и взе пътническата чанта на Марина. Изражението на Лий беше… весело? Многозначително? Може би и двете. Ъгълчетата на устата му бяха разтеглени в съвсем лека усмивка. Косата му с неопределен цвят беше сресана гладко. Всъщност изглеждаше безупречен с изгладената си бяла риза, сиво-кафяви панталони и лъснати обувки. Не приличаше на човек, току-що дошъл от другия край на света — нямаше нито една гънка по дрехите, нито следа от леко набола брада. Беше само на двайсет и две години и изглеждаше още по-млад — като ученик в горните класове на гимназията.