— Наистина ли го вярваш?
— Всъщност не.
— Нито пък аз. Миналото е необратимо и не иска да бъде променяно.
— Хей, приятелю, сега готвиш…
— Да, готвя на газ — чух се да мънкам.
Отворих очи. В края на краищата, бях заспал. През дръпнатите завеси проникваше слаба светлина. Някъде недалеч, на Давънпорт Стрийт във Форт Уърт, братята Осуалд и съпругите им сядаха да вечерят — първото ядене на Лий след завръщането му в старите ловни полета.
Пред моята къща се чу песничка за скачане на въже. Звучеше много познато. Станах, прекосих тъмния хол (обзаведен само с две кресла втора употреба) и отместих завесата един-два сантиметра. Първо сложих завесите. Исках да виждам, без да ме виждат.
Номер 2703 все още беше необитаем и табелката ДАВА СЕ ПОД НАЕМ все още беше окачена на разнебитената веранда, но на моравата две момиченца въртяха въже, а трето скачаше. Разбира се, те не бяха момиченцата, които бях видял на Кошут Стрийт в Дери — тези бяха облечени в закърпени и избелели джинси, а не в спретнати нови къси панталонки, и изглеждаха недорасли и недохранени, но песничката беше същата, само че сега с тексаски акцент.
— Във Франция Чарли Чаплин отиде! Дамите как танцуват да види! Салют на капитана! Салют на кралицата! Дядо ми кара подводницата!
Скачащото момиченце се спъна и падна на тревата пред номер 2703. Другите се хвърлиха върху нея и всичките се затъркаляха на земята. После станаха и забързаха нанякъде.
Гледах ги и си мислех: „Аз ги видях, по те не ме видяха. Това е нещо. Начало. Но, Ал, къде е финалът?“
Де Мореншилд беше ключът за всичко, единственото което ме спираше да не убия Осуалд веднага щом се нанесеше на отсрещната страна на улицата. Джордж де Мореншилд, геолог по петрола, който търгуваше с договори за петрол. Човек, който живееше като плейбой, предимно благодарение на парите на жена си. Като Марина и той беше емигрант от Русия, но за разлика от нея произхождаше от благородническо семейство — всъщност беше граф Де Мореншилд. Мъжът, който щеше да стане единственият приятел на Лий Осуалд през няколкото месеца живот, които оставаха на Осуалд. Човекът, който щеше да изкаже пред Осуалд предположението, че светът ще стане много по-добър без един расист, десен, бивш генерал. Ако Де Мореншилд се окажеше участник в опита на Осуалд да убие Едуин Уокър, мисията ми щеше да се усложни много и тогава щяха да се завъртят всички шантави теории на конспирацията. Ал обаче беше на мнение, че всичко, което руският геолог е направил (или ще направи; както споменах, животът в миналото е объркващ), е да насъска човек, вече обсебен от мания за слава и психически нестабилен.
В бележките си Ал беше написал: Ако Осуалд е бил сам в нощта на 10 април 1963 година, вероятността да има друг стрелец, замесен в убийството на Кенеди седем месеца по-късно, е почти нула.
Отдолу с главни букви той бе добавил окончателната си присъда: ДОСТАТЪЧНО ОСНОВАНИЕ КУЧИЯТ СИН ДА БЪДЕ ПРЕМАХНАТ.
Момиченцата, които не ме видяха, ме накараха да се замисля за „Задният прозорец“, старият трилър с Джими Стюарт. Човек може да види много неща, без да излиза от хола си, особено ако има подходящи уреди.
На другия ден отидох в магазин за спортни стоки и си купих бинокъл „Бауш енд Ломб“, като си напомних, че трябва да внимавам за отражения на слънцето върху лещите. Номер 2703 беше в източната страна на Мерседес Стрийт и реших, че ще бъде безопасно да гледам по всяко време следобед. Пъхнах бинокъла в пролуката между завесите и когато нагласих фокуса, скапаният хол-кухня отсреща стана толкова ярък и детайлен, сякаш бях там.
„Наклонената лампа от Пиза“ все още стоеше на старото бюро, където бяха наредени кухненските прибори, и чакаше някой да я включи и да активира подслушвателното устройство. Нямаше обаче да ми свърши работа, ако не беше свързана с хитрия японски магнетофон, който можеше да записва дванайсет часа на най-бавната си скорост. Бях го изпробвал, като говорех на резервната лампа с „бръмбар“ (което ме накара да се почувствам като герой от комедия на Уди Алън), и макар че записът влачеше, думите бяха разбираеми. Всичко това означаваше, че съм готов да започна.
Ако смея.
На Четвърти юли на Мерседес Стрийт цареше оживление. През почивния ден мъже поливаха морави, които не можеха да бъдат спасени — освен с няколко следобедни и вечерни гръмотевични бури, защото времето беше горещо и сухо, а след това сядаха на градински столове, слушаха бейзбол по радиото и пиеха бира. Орди малчугани хвърляха бомбички по бездомни кучета и няколкото скитащи кокошки. Една от тях беше ударена от бомбичка и експлодира в облак от кръв и пера. Детето, което я беше хвърлило, беше завлечено пищящо в една от къщите по-нататък по улицата от майка, която беше само по гащи и бейзболна шапка. По нестабилната ѝ походка предположих, че е изпила няколко бири. Най-близкото нещо до фойерверки стана след десет часа вечерта, когато някой, вероятно същото хлапе, което бе срязало гумите на форда ми, запали стар студебейкър, изоставен на паркинга на склада „Монтгомъри Уорд“ от седмица и нещо. Пожарната на Форт Уърт дойде да го гаси и всички излязоха да гледат.