Колко патриотично!
Сутринта отидох да видя изгорялото шаси, което тъжно седеше върху мокрите останки от гумите си. Съзрях телефонна кабина близо до товарните платформи на склада и импулсивно се обадих на Ели Докърти, като първо помолих телефонистката да намери номера и да ме свърже. Направих го отчасти защото бях самотен и изпитвах носталгия, но повече защото исках да чуя новини за Сейди.
Ели отговори на второто позвъняване и, изглежда, се зарадва, като чу гласа ми. Това ме накара да се усмихна в задушната и гореща телефонна кабина. Мерседес Стрийт спеше след славния Четвърти юли и долавях мириса на овъглената кола.
— Сейди е добре. Получих две картички и писмо. Работи в „Хара“ като сервитьорка. — Тя понижи тон: — Мисля, че е сервитьорка на коктейли, но училищният съвет няма да го чуе от мен.
Представих си дългите крака на Сейди с къса поличка на сервитьорка на коктейли и как бизнесмените се опитват да зърнат краищата на чорапите ѝ или да надникнат в деколтето ѝ, докато се навежда да сложи питиетата на масата.
— Тя пита за теб — добави Ели и това отново ме накара да се усмихна. — Не исках да ѝ кажа, че си заминал и никой в Джоди няма представа къде си, затова отговорих, че си зает с книгата си и си добре.
От месец и нещо не бях написал нито дума в „Място на убийство“ и двата пъти, когато извадих ръкописа и се опитах да го прочета, ми се стори като написано на пунически език от третия век.
— Радвам се, че Сейди е добре.
— Изискването ѝ за уседналост ще бъде изпълнено в края на месеца, но тя е решила да остане там до края на лятната ваканция. Каза, че бакшишите са много щедри.
— Поиска ли снимка на съпруга ѝ, който скоро ще стане бивш?
— Точно преди да замине. Сейди отговори, че няма. Мислела, че родителите ѝ имат няколко, но отказа да им пише да ги изпратят. Те все още държали на брака ѝ и това щяло да им даде фалшиви надежди. Смятала, че ти си реагирал прекалено емоционално. „Бурно и прекалено емоционално“ беше изразът, който употреби.
Типично за моята Сейди. Само че тя вече не беше моя. Сега беше само: Хей, сервитьорката, донеси ни по още едно… и този път се наведи повечко. Всеки ревнува и в утрото на пети юли аз направо позеленях от ревност.
— Джордж, не се съмнявам, че тя още държи на теб и може би не е късно да изгладите нещата между вас.
Замислих се за Лий Осуалд, който щеше да се опита да убие генерал Едуин Уокър чак след девет месеца.
— Твърде рано е — отвърнах.
— Какво? Не те разбрах.
— Нищо. Приятно ми е да разговарям с теб, Ели, но скоро телефонистката ще поиска още пари, а монетите ми от двайсет и пет цента свършиха.
— Сигурно няма да дойдеш насам за бургер и шейк в ресторантчето, нали? Ако дойдеш, ще поканя и Дийк Симънс. Той ме пита за теб почти всеки ден.
Мисълта да отида отново в Джоди и да видя приятелите си вероятно беше единственото, което можеше да ме развесели в онова утро.
— Абсолютно. Довечера твърде скоро ли е? Да речем в пет?
— Идеално. Ние, провинциалните мишки, вечеряме рано.
— Чудесно. Ще бъда там. Аз черпя.
— Ще делим наполовина.
Ал Стивънс беше назначил момиче, което познавах от часовете по бизнес английски, и останах трогнат, като видях как тя засия, когато видя кой седи до Ели и Дийк.
— Господин Амбърсън! Страхотно е, че ви виждам! Как сте?
— Добре, Дори.
— Поръчайте си повечко храна. Отслабнали сте.
— Вярно — обади се Ели. — Нуждаеш се от грижи.
Мексиканският загар на Дийк беше избледнял и това ми подсказа, че прекарва времето си вкъщи. И беше напълнял. Той стисна силно ръката ми и каза, че се радва да ме види. В този човек нямаше нищо престорено. Нито пък в Ели Докърти. Решението да зарежа този град и да отида на Мерседес Стрийт, където празнуваха Четвърти юли, като взривяваха кокошки, започваше да ми се струва все по-налудничаво, независимо от онова, което знаех за бъдещето. Искрено се надявах Кенеди да си струва жертвите.