Ядохме хамбургери, пържени мазни картофки и ябълков пай със сладолед. Обсъдихме кой какво прави и се посмяхме с Дани Лавърти, който най-после пишеше романа, за който отдавна тръбеше наляво и надясно. Ели каза, че според съпругата на Дани първата глава била озаглавена „Участвам в сбиване“.
Към края на вечерта, докато Дийк тъпчеше лулата си с „Принц Албърт“, Ели взе чантата си от пода под масата и извади голяма книга, която ми подаде над мазните остатъци от храната.
— Осемдесет и девета страница. И я пази от онази грозна локва кетчуп, ако обичаш. Взела съм я назаем и искам да я върна в същото състояние, в което я получих.
Беше годишник, озаглавен „Тигрови опашки“, и от много по-престижно училище от гимназията в Денхолм. „Тигрови опашки“ беше подвързана с кожа вместо с плат, страниците бяха плътни и лъскави и секцията с обявите накрая беше стотина листа. Институцията, която годишникът увековечаваше — или по-скоро възвеличаваше — беше дневното училище „Лонг Ейкър“ в Савана. Прелистих обичайната скучна секция за горните класове и си помислих, че до 1990 година там можеше да има едно-две черни лица. Може би.
— Брей — възкликнах. — Портмонето на Сейди сигурно сериозно е олекнало, откакто е дошла в Джоди оттам.
— Мисля, че е изгаряла от нетърпение да се махне оттам — тихо каза Дийк. — И съм убеден, че е имала причини.
Отгърнах на осемдесет и девета страница. Беше озаглавена ПРЕПОДАВАТЕЛИ ПО ХИМИЯ. Имаше избледняла групова снимка на четирима учители в бели лабораторни престилки, които държаха кипящи мензури — в стил доктор Джекил — и отдолу — четири студийни фотографии. Джон Клейтън изобщо не приличаше на Лий Осуалд, но имаше същото приятно, лесно забравящо се лице и в краищата на устните му имаше същите трапчинки, загатващи усмивка. Призрачно веселие или зле прикрито презрение? По дяволите, може би това беше най-доброто, на което беше способно обсесивно-компулсивното копеле, когато фотографът му бе казал да се усмихне. Единствените отличителни черти бяха вдлъбнатините близо до слепоочията, почти като трапчинките в ъгълчетата на устата му. Снимката не беше цветна, но очите му бяха достатъчно светли, за да ме убедят, че са сини или сиви.
Обърнах се към приятелите си:
— Виждате ли вдлъбнатините на главата му? Естествено образувание ли е това като гърбавия нос или трапчинката на брадичката?
— Не — отговориха всички едновременно, което беше комично.
— Това са белези от форцепс — обясни Дийк. — Получават се, когато на лекарят му писне да чака и измъкне бебето от майката. Обикновено изчезват, но невинаги. Ако косата му не беше оредяла на слепоочията, нямаше да ги видиш.
— Не е ли идвал да разпитва за Сейди? — попитах.
— Не — пак едновременно отвърнаха те и после Елън добави: — Никой не е питал за нея. Освен ти, Джордж. Проклет глупак. — Тя се усмихна така, както хората правят, когато се шегуват, но не съвсем.
Погледнах часовника си и рекох:
— Задържах ви твърде дълго. Ще се връщам.
— Искаш ли да се разходим до футболното игрище, преди да тръгнеш? — предложи Дийк. — Треньорът Борман заръча да те заведа, ако имам възможност. Той вече провежда тренировки, разбира се.
— Поне на хладно вечер — добави Ели и стана. — Да благодарим на Бога за малките дарове. Спомняш ли си как Хейстингс получи топлинен удар преди три години, Дийк? И как отначало помислихме, че е сърдечен пристъп?
— Не мога да си представя защо иска да ме види. Аз насочих един от безценните му нападатели към тъмната страна на вселената. — Понижих тон и дрезгаво прошепнах: — Театралното изкуство!
Дийк се усмихна.
— Да, но спаси друг да не получи червен картон от Алабама. Или поне така си мисли Борман. Защото така му е казал Джим Ладю.
Отначало нямах представа за какво говори Дийк. После си спомних за танците „Сейди Хокинс“ и се ухилих.
— Само ги хванах да си подават бутилка алкохол и я изхвърлих през оградата.
Дийк беше престанал да се усмихва.
— Едно от момчетата е било Винс Ноулс. Знаеш ли, че той е бил пиян, когато са се преобърнали с пикапа?
— Не. — Това обаче не ме изненада. Колите и алкохолът винаги са популярен и понякога смъртоносен коктейл за гимназисти.
— Да. Това и онова, което си казал на момчетата на танците, е накарало Ладю да се закълне, че няма да пие.
— Какво им каза? — попита Ели, която търсеше портмонето си в чантата, но аз бях потънал в спомени за онази нощ и не предложих да платя сметката. „Не прецаквайте бъдещето си“ — това им бях казал. И Джим Ладю с ленивата си усмивка, която сякаш казваше: „Въртя света на малкия си пръст“, го беше взел присърце. Не знам на чий живот повлияваме, нито кога или защо. Не и докато бъдещето не погълне настоящето. Разбираме, когато е твърде късно.