— Не си спомням — отговорих.
Ели отиде да плати.
— Кажи на госпожица Докърти да си отваря очите за мъжа на снимката, Дийк. И ти също. Той може да не дойде и започвам да си мисля, че греша, но може и да дойде. И да е много ядосан.
Дийк обеща, че ще го стори.
За малко да не отида на футболното игрище. Джоди беше особено красив в ранната юлска вечер и ми се прииска да се върна във Форт Уърт, преди да изгубя желание да отида там. Чудя се какво би се променило, ако бях пропуснал онова малко странично пътуване. Може би нищо. Може би много.
Треньорът ръководеше последните две-три игри с хлапетата от специалния отбор, а останалите играчи седяха на пейката. Бяха свалили каските си и по лицата им се стичаше пот.
— Ред, напред, напред! — крещеше Борман. Видя ни с Дийк и вдигна ръка с разперени пръсти — пет минути. След това се върна при малкия и уморен отбор, който все още стоеше на терена. — Още веднъж! Да видим как правите онзи смел скок! Какво ще кажете?
Огледах игрището и видях мъж в крещящо спортно сако. Тичаше покрай страничната линия със слушалки на главата и нещо като купа за салата в ръцете. Очилата му ми напомниха на някого. Отначало не можах да се сетя, но след това го познах. Приличаше малко на Тихия Майк Макеърн. Моят личен господин електронен факир.
— Кой е онзи? — попитах.
Дийк присви очи:
— Мътните ме взели, ако знам.
Треньорът плесна с ръце и каза на хлапетата да отидат под душовете. Приближи се до пейките и ме потупа по гърба.
— Как вървят нещата, Шекспир?
— Много добре — усмихнах се смело.
— Шекспир, ритни тапир. Така казвахме, когато бяхме деца. — Той се разсмя от сърце.
— А ние казвахме: Тренер, тренер, настъпи хайвер.
На лицето му се изписа изненада:
— Сериозно?
— Не, пошегувах се. — Искаше ми се да се бях вслушал в импулсивното си желание и да си бях тръгнал след вечерята. — Как е отборът?
— О, добри момчета са, стараят се, но няма да бъде същото без Джими. Видя ли новия билборд там, където шосе 109 се отделя от магистрала 77?
— Предполагам, че съм свикнал с него твърде много, за да го забележа.
— Погледни го, като минаваш. Привържениците са го направили страхотно. Майката на Джими едва не се разплакала, като го видяла. Разбрах, че ти дължа големи благодарности, че си убедил младежа да зареже пиенето. — Борман махна шапката си с голямото „Т“, мокра от потта на челото му, сложи я пак на главата си и въздъхна тежко. — Вероятно дължа благодарности и на онзи шибан дръвник Винс Ноулс, но най-доброто, което мога да направя, е да го включа в списъка си с молитвите.
Спомних си, че треньорът е баптист от заклетата разновидност. В добавка към списъците с молитви той вероятно вярваше и във всичките щуротии за синовете на Ной.
— Не е необходимо — отвърнах. — Просто си вършех работата.
Той ме погледна язвително.
— Би трябвало да я вършиш, а не да блъскаш чекии над някаква си книга. Извинявай, ако това ти се струва твърде грубо, но така мисля.
— Няма нищо. — И наистина беше така. Харесах го повече, че го каза. В някой друг свят Борман можеше дори да бъде прав. Посочих към отсрещната страна на игрището, където двойникът на Тихия Майк прибираше купата за салата в стоманена кутия. Слушалките още висяха на врата му. — Кой е този, треньоре?
Борман изсумтя:
— Мисля, че името му е Хейл Дъф. Или Кейл. Нов спортен коментатор в Големия. — Той имаше предвид КДАМ, единствената радиостанция в окръг Денхолм, която излъчваше новини за фермерите сутрин, кънтри музика следобед и рокендрол след часовете в училище. Хлапетата харесваха и музиката, и рекламните паузи. Разнасяше се експлозия, след която мъж с глас на стар каубой казваше: „К-ДАМ! Ето, това е голяма работа!“ В Страната на миналото това се смяташе за връх на малко неприлично остроумие.
— Какъв уред носи? — попита Дийк. — Знаеш ли, треньоре?
— Да, знам, и ако си мисли, че ще му позволя да го използва, докато предава мач, значи му хлопа дъската. Смятате ли, че искам радиослушателите да ме чуят как наричам моите момчета шайка проклети женчовци, когато не могат да отблъснат атаките?