Обърнах се към него много бавно.
— За какво говориш?
— Не му повярвах и затова го изпробвах — отвърна Борман и с нарастващо възмущение добави: — Чух Буф Редфорд да казва на един деветокласник, че топките ми са по-големи от мозъка!
— Аха. — Сърдечният ми ритъм се ускори значително.
— Дъф каза, че го измайсторил в гаража си — измърмори треньорът. — Пуснеш ли го до дупка, чуваш как пърди котка на съседната улица. Това са глупости, разбира се, но Редфорд наистина беше на другия край на игрището, когато чух остроумната му забележка.
Спортният коментатор, който изглеждаше на двайсет и четири години, взе стоманената кутия и махна със свободната си ръка. Борман му отвърна и измърмори под носа си:
— Ще го пусна на моето игрище с онова чудо, когато залепя стикер с Кенеди на шибания си додж.
Беше почти тъмно, когато стигнах до кръстопътя между магистрала 77 и шосе 109, но от изток изгряваше грамадна оранжева луна и видях билборда. Джим Ладю се усмихваше и държеше футболната си каска в едната ръка и топка в другата, а на челото му геройски бе паднала къдрица черна коса. Над него с осеяни със звезди букви пишеше: ПОЗДРАВЛЕНИЯ ЗА ДЖИМ ЛАДЮ, НАПАДАТЕЛ НА ЩАТА ЗА 1960 И 1961 ГОДИНА! УСПЕХ В АЛАБАМА! НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ЗАБРАВИМ!
А отдолу с червени букви, които сякаш крещяха, беше добавено:
Два дни по-късно отидох в „Сателитна електроника“ и изчаках собственика да продаде транзистор с големината на айпод на мляскащо дъвка хлапе. Щом момчето излезе (вече притиснало малката слушалка на радиото до ухото си), Тихия Майк се обърна към мен:
— Охо, старият ми приятел Доу! С какво мога да ви помогна днес? — попита и след това заговорнически зашепна: — Още лампи с подслушвателни устройства?
— Не — отвърнах. — Кажете ми, чували ли сте за нещо, наречено широкообхватен микрофон?
Устните му се разтеглиха в усмивка, която оголи зъбите му.
— Приятелю мой, пак съм на разположение.
Осемнайсета глава
Инсталирах си телефон и първо се обадих на Елън Докърти, която най-услужливо ми даде адреса на Сейди в Рино.
— Имам и телефонния номер на квартирата ѝ — добави. — Ако го искаш.
Разбира се, че го исках, но ако го имах, щях да се поддам на изкушението да ѝ се обадя. Нещо обаче ми подсказваше, че не бива.
— И адресът ми стига — отвърнах.
Щом затворих телефона, съчиних писмо до Сейди. Омразен ми беше фалшивият му непринуден тон, но не знаех как да се отърся от него. Проклетата метла още беше помежду ни. Ами ако Сейди си беше хванала някой чичко-паричко и изобщо не си спомняше за мен? Колко му е? В секса я биваше, спор няма; бързо усвояваше новото и кръшността ѝ в кревата не отстъпваше по нищо на кръшността ѝ в дискотеката. Усетих, че пак говори ревността ми и побързах да довърша писмото с ясното съзнание, че навярно в думите ми прозира по-скоро страдание, а не загриженост. И на това бях съгласен, само и само да прикрия фалша и да кажа нещо от сърце.
„Липсваш ми и безкрайно съжалявам за случилото се. Обаче не знам как да оправя нещата. Чака ме работа и ще я приключа чак следващата пролет. Може и да се проточи, но мисля, че ще смогна. Надявам се да смогна. Не ме забравяй, моля те. Обичам те, Сейди.“
Подписах се като Джордж, което сякаш заличи и малкото искреност в посланието ми. Отдолу написах телефонния си номер и добавих: „В случай, че решиш да се обадиш.“ После отидох до обществената библиотека и пуснах писмото в голямата синя пощенска кутия. За момента не можех да направя повече.
В бележника на Ал с кламер бяха прикрепени три снимки, разпечатани от различни интернет сайтове. На едната се мъдреше Джордж де Мореншилд, облечен в официален сив костюм — от онези, които носят банкерите, с бяла кърпичка в джобчето на сакото. Косата му бе сресана назад и прилежно разделена на път в крак с модата от онова време. Усмивката, разкривила плътните му устни, ми напомни за леглото на най-малкото мече от приказката за Златокоска: нито прекалено твърдо, нито прекалено меко, точно както трябва да е. Нямаше и следа от откачалката, която пред очите ми щеше да си разкъса ризата на верандата на къщата на Мерседес Стрийт 2703. А може би имаше. Тези тъмни очи. Излъчваха арогантност. Все едно те пращаха на майната си.
Втората снимка беше на стрелковото гнездо от кашони на шестия етаж на Тексаското книгохранилище.