На третата позираше облеченият в черно Осуалд, стиснал в едната си ръка доставената по пощата пушка, а в другата — няколко левичарски списания. Револверът, с който Ози щеше да застреля далаския полицай Дж. Д. Типит по време на несполучливото си бягство (ако не го предотвратях), стърчеше от колана му. Марина щеше да направи тази снимка десетина дни преди опита за убийство на генерал Уокър. Мястото беше закритият страничен двор към жилищната сграда на Уест Нийли Стрийт 214 в Далас.
Докато чаках семейство Осуалд да се нанесат в къщичката от другата страна на улицата във Форт Уърт, често ходех на Уест Нийли 214. Далас несъмнено беше на гъза на географията, както се изразяваха учениците ми от 2011, но тази улица се намираше в малко по-добър квартал от Мерседес Стрийт. И тук смърдеше, разбира се — през 1962 почти цял Централен Тексас вонеше на рафинерия — но поне ги нямаше миризмите на изпражнения и канални нечистотии. Улицата не беше в цветущо състояние, обаче беше павирана. И по нея не щъкаха кокошки.
По онова време на горния етаж на номер 214 живееше млада двойка с три деца. След тях щяха да се нанесат семейство Осуалд. Интересуваше ме апартаментът на долния етаж, защото планирах да заживея там, когато Лий, Марина и Джун се настаняха горе.
През юли същата година приземният етаж се обитаваше от две жени и един мъж. Жените бяха дебели, мудни и вечно пременени в измачкани рокли без ръкави. Едната беше към шейсетте и куцаше. Другата преваляше трийсетте. Приличаха си и несъмнено бяха майка и дъщеря. Мъжът беше кльощав и се придвижваше с инвалидна количка. Оредялата му коса беше побеляла. Прикачена към катетър торба с мътна урина лежеше в скута му. Пушеше цигара от цигара и ги изтръскваше в пепелника върху страничната облегалка на количката. През цялото лято не смени тоалета си: червени сатенени баскетболни шорти, разкриващи изпосталелите му бедра чак до чатала, и жълта спортна тениска в тон с урината в катетъра, допълвани от залепени с тиксо кецове и грамадна черна каубойска шапка с лента от змийска кожа и с емблема, представляваща кръстосани кавалерийски саби. Или жена му, или дъщеря му го изкарваха с количката под дървото на моравата и го оставяха там — изгърбен и неподвижен като статуя. Започнах да му махам, като минавах наблизо, но той никога не отвръщаше на поздрава, макар да разпознаваше колата ми. Може би се страхуваше да ми помаха. Сигурно си въобразяваше, че е под зоркото наблюдение на ангела на смъртта, който обикаляше Далас зад волана на раздрънкан форд кабриолет, вместо да язди черен кон. Всъщност донякъде бях тъкмо това — ангел на смъртта.
Изглежда, тримата живееха тук от доста време. Дали планираха да останат и следващата година, когато жилището щеше да ми е нужно? Нямаше как да разбера. В бележките на Ал не се споменаваше за тях. За момента можех само да ги държа под око и да чакам.
Взех новото оборудване, което Тихия Майк беше измайсторил собственоръчно. Чаках телефонът да иззвъни. Случи се три пъти и винаги скачах, изпълнен с надежда. Две от обажданията бяха от госпожа Ели и с нея само си побъбрихме. Дийк се обади да ме покани на вечеря и аз приех на драго сърце.
Сейди не телефонира.
На трети август по занемарената алея на номер 2703 зави шевролет „Бел Еър“, модел ’58 година. Следваше го лъскав крайслер. Братята Осуалд слязоха от шевролета и безмълвно застанаха един до друг.
Пресегнах се през пердетата, отворих прозореца и в стаята нахлу уличната шумотевица, съпътствана от вял полъх на горещ и влажен въздух. Изтичах до спалнята и извадих изпод леглото новата придобивка. Тихия Майк беше пробил дупка в дъното на пластмасова купа и от там стърчеше като пръст възхваляваният от него микрофон, приемащ сигнал от всички посоки. Включих микрофона към буксите от задната страна на магнетофона. Намерих също входа за слушалките — и по техен адрес техникът се беше изказал ласкаво.
Надникнах през прозореца и видях, че братята си приказват с онзи от крайслера, който го раздаваше каубойски — широкопола шапка „Стетсън енд Бъфало“, вратовръзка шнур и кичозни ботуши с шевове. Имаше по-добър вкус от хазяина ми, но беше от същата пасмина. Хич не ми и трябваше да подслушвам разговора; жестовете на мъжа бяха достатъчно красноречиви. „Знам, че не е кой знае какво, ама и ти не си въшлив с пари. Прав ли съм, приятел?“ За гражданин на света като Лий, който вярваше, че му е отредена слава, макар и без богатство, действителността сигурно беше трудна за преглъщане.
На стената близо до пода имаше контакт. Включих магнетофона, надявайки се да не ме удари ток или да гръмне бушонът. Светна червена лампичка. Сложих си слушалките и пъхнах пластмасовата купа в пролуката между пердетата. Ако онези типове обърнеха погледи насам, слънцето щеше да им блести в очите и понеже стряхата над прозореца хвърляше сянка, нямаше да ме видят или щяха да зърнат само безформено бяло петно. Все пак ми хрумна, че ще е добре да облепя купата с черен изолирбанд. За всеки случай.