Само дето не чувах нищичко.
Дори уличните шумове почти бяха заглушени.
„Направо гениално, няма що — рекох си. — Милиони благодарности, о, Тихи Ма…“.
После видях, че копчето за звука е на нула. Завъртях го докрай и в главата ми направо експлодираха гласове. Изпсувах, махнах слушалките, понамалих звука и после пак ги сложих. Резултатът беше смайващ. Все едно използвах бинокъл, но не за увеличаване на образа, а на звука.
— Шейсетачка на месец ми се струва малко солено, сър — каза Лий Осуалд (като се имаше предвид, че Темпълтънови плащаха с десет долара по-малко от мен, бях напълно съгласен с него). Говореше почтително и с лек южняшки акцент. — Дали не бихме могли да слезем до петдесет и пет…
— Нищо против нямам пазарлъците, ама хич недей се пробва — заяви Повелителят на ботушите от змийска кожа. Заклати се на високите си токове, все едно се канеше да си тръгне. — Каквато пара съм казал, трябва да си я взема. Ако не е от тебе, то ще е от друг.
Лий и Робърт се спогледаха.
— Е, да влезем и да поогледаме — измънка Осуалд.
— Жилището си го бива и улицата е тиха — осведоми ги господин Змийски ботуши. — Обаче внимавайте с първото стъпало на верандата, че трябва да се поправи. Сума такива къщи имам и народът хич не ги пази. Последните наематели бяха големи хаймани.
„Внимавай в картинката, копелдак — мина ми през ума. — Не говори така за хората на Айви.“
Влязоха вътре. Гласовете се загубиха, после пак се появиха — макар и заглушени, — когато господин Змийски ботуши застана до прозореца на предната стая. Съседите отсреща можели да надзъртат през него, твърдеше Айви, и се беше оказала права.
Лий се поинтересува какво възнамерява да направи с дупките по стените бъдещият му хазяин. Във въпроса не се долавяше възмущение или сарказъм, но нямаше и следа от подлизурство, независимо от прикрепеното към всяко изречение „сър“. Говореше уважително и в същото време равнодушно — поведение, което явно беше усвоил като морски пехотинец. „Безцветен“ е думата, която го описваше най-точно. Имаше лицето и гласа на човек, който го бива в изплъзване между капките. Поне пред хората. Само Марина познаваше другото му лице и беше чувала другия му глас.
Господин Змийски ботуши с половин уста им обеща това-онова и даде мъжката си дума, че нов матрак за голямата спалня ще има, защото „предишните момци взели, че тафили стария“. Пак натърти, че ако Лий не иска жилището, все някой щял да се намери (сякаш не стоеше празно цяла година), после покани братята да огледат стаите. Запитах се дали ще им се понравят естетическите напъни на Розет.
Гласовете им заглъхнаха, после те влязоха кухнята и пак започнах да ги чувам ясно. Зарадвах се, че подминаха „Наклонената лампа в Пиза“, без дори да я погледнат.
— Мазе има ли? — попита Робърт.
— Няма! — самодоволно отвърна господин Змийски ботуши, сякаш липсата на мазе беше преимущество. Май така виждаше нещата. — Притрябвало ви е. Само влага ще ви държи. Тук сигналът пак изчезна, сигурно защото онзи отвори задната врата да покаже двора. Който изобщо не беше двор, а по-скоро буренясала поляна.
След около пет минути пак бяха отпред. Този път Робърт, по-големият брат, се опита да се пазари. И той удари на камък.
— Ще ни оставите ли насаме? — обърна се към хазяина.
Онзи погледна кичозния си никелиран часовник и ги осведоми:
— Само че имам уговорена среща на Чърч Стрийт, та ще трябва да решавате по-бързо.
Робърт и Лий застанаха до задницата на шевролета и макар че снижиха гласовете си, за да не ги чуе каубоят, щом насочих купата към тях, чувах почти всяка дума. Робърт настояваше да поразгледат още някое жилище. Лий заяви, че се е спрял на това. Щяло да свърши работа като за начало.
— Лий, това е дупка! Хвърляне на… — Пари, вероятно.
Не чух отговора на Лий. Робърт въздъхна и примирено вдигна ръце. Върнаха се при господин Змийски ботуши, който се ръкува с Лий и похвали мъдрото му решение. Впусна се в разясняване на Светите хазяйски писания: първи месец, последен месец, депозит за нанесени щети. Тук Робърт се намеси и заяви, че няма да платят депозит, докато не бъдат оправени стените и не бъде доставен нов матрак.