— За новия матрак се разбрахме — каза каубоят. — И ще викна някой да поправи онова стъпало, та да не си изкълчи глезена женицата. Ама ако ремонтирам стените сега, ще трябва да вдигна наема с петарка на месец.
От бележките на Ал знаех, че Лий ще наеме жилището, и въпреки всичко очаквах да се откаже. Но той извади от задния си джоб овехтял портфейл и измъкна тънка пачка банкноти. Повечето отброи в протегнатата ръка на новия си хазяин, докато Робърт крачеше към колата, клатейки възмутено глава. Равнодушно изгледа моята къща от отсрещната страна, после погледът му се зарея в друга посока.
Господин Змийски ботуши за последно стисна ръката на Лий, качи се в крайслера и потегли, оставяйки след себе си кълба прахоляк.
Едно от момиченцата, които бях видял да скачат на въже, довтаса на ръждива тротинетка и попита Робърт:
— В къщата на Розет ли ще се нанасяте, господине?
— Аз — не, само този господин. — Робърт посочи с палец брат си.
Малката се придвижи с тротинетката до Лий и попита човека, който щеше да отнесе с куршум половината глава на Джон Кенеди, дали има деца.
— Имам си дъщеричка — отговори той.
Опря ръце на коленете си и приклекна, за да се изравни с малката клюкарка, която продължи разпита:
— Хубава ли е?
— Не чак колкото теб, нито пък е толкова голяма.
— Може ли да скача на въже?
— Миличка, тя още не може да ходи. — Южняшкият му акцент беше още по-подчертан.
— Ами да си яде ушите тогава. — Тя подкара към Уинскот Роуд.
Двамата братя се обърнаха към къщата. Гласовете им позаглъхнаха, но след като увеличих звука, чувах повечето думи.
— Купуваш… в чувал — каза му Робърт. — Чакай само Марина да я види тая къща; ще ти се нахвърли като муха на лайно.
— Аз ще… Рина — отговори Лий. — Ама, братко, ако не… от къщата на мама и не се чупя от оня малък апартамент, ще взема да я убия.
— Понякога е истинска… но… те обича, Лий. — Робърт направи няколко крачки към улицата. Лий се приближи до него и гласовете им зазвучаха съвсем ясно.
— Знам, но няма оправия. Оная нощ с Рина се бяхме заиграли в кревата, а тя писка от разтегателния диван в хола: „Я по-полека, вие двамцата, рано ви е за второ. Чакайте първо да отгледате това, дето го имате.“
— Такава си е. Доста е груба понякога.
— Все купува разни неща, братко. Казва, че са за Рина, ама ми ги натрапва. — Лий се изсмя и тръгна към шевролета. Този път неговият поглед се плъзна по къщата на номер 2706 и ми костваше доста усилия да застина зад пердетата. И да задържа стабилно купата.
Облегнаха се на задната броня — двама мъже с чисти сини ризи и с работни панталони. Лий носеше и вратовръзка, която разхлаби.
— Слушай само. Отскача мама до „Ленард Брадърс“ и се връща с куп парцалки за Рина. Вади дамски шорти като кюлоти, ама с индийски десен, и вика: „Гледай, Рини, каква хубосия!“ — Лий имитираше майка си с доста хаплив тон.
— Как реагира Рина? — Робърт се усмихваше.
— Вика „Не, мамочка, не, благодаря съм, но не харесва, не харесва. Ей така харесва.“ И показва с ръка. — Лий демонстрира нагледно, като сложи длан някъде по средата на бедрото си.
Този път Робърт направо се ухили:
— Обзалагам се, че мама е била очарована.
— Каза ѝ: „Марина, такива ми ти къси гащи са за млади моми, дето се перчат по улиците и си дирят мъжлета, не за омъжени жени.“ Да не си ѝ казал къде сме, братко. Да не си посмял. Ясно?
Робърт не продума няколко секунди. Може би си спомняше онзи студен ноемврийски ден през 1960 и как майка му припка след него по Уест Севънт и вика: „Спри се, Робърт, още не съм приключила с теб!“ И макар в бележките на Ал да липсваха подробности по този въпрос, доста ме съмняваше да е приключила и с Лий. Все пак тъкмо той ѝ беше любимецът. Галеникът на семейството. Този, който спеше в нейното легло, докато не навърши единайсет. Този, чиито топки тя редовно проверяваше за наченки на окосмяване. Въпросните подробности ги имаше в бележките на Ал. До тях отстрани в полето бяха надраскани две думи, които човек не очаква от готвач на аламинути: истерична фиксация.
— Ясно, Лий, но това е малко градче. Ще ви намери.
— Набързо ще я накарам да вдигне гълъбите. Бъди сигурен.
Качиха се в шевролета и потеглиха. Табелата с надпис „ПОД НАЕМ“ я нямаше на парапета на верандата. Новият хазяин на Лий и Марина я беше прибрал.
Отскочих до железарията, купих ролка изолирбанд и облепих пластмасовата купа отвътре и отвън. Като цяло денят ми се струваше успешен, но бях нагазил в дълбоки води. И го знаех.