— Та — подкани ме. — Отиде и се върна. Какво ти е мнението?
— Ал, не знам какво ми е мнението. Разтърсен съм. Случайно ли го откри?
— Напълно. По-малко от месец след като се установих тук. Сигурно още не бях отърсил праха от Пайн Стрийт от подметките си. Първия път направо се търкулнах по стълбите като Алиса в заешката дупка. Реших, че съм откачил.
Разбирах го. Аз поне малко бях подготвен. Но дали изобщо е възможно човек да бъде достатъчно подготвен за пътешествие назад във времето?
— Колко време ме нямаше?
— Две минути. Нали ти казах, винаги са две минути. Колкото и време да стоиш там. — Той се изкашля, изхрачи се в нова купчинка салфетки и ги пъхна в джоба си. — И когато слизаш по стълбите, винаги е 11:58 сутринта на 9 септември 1958 година. Всяко следващо пътешествие е точно като първото. Докъде стигна?
— До „Кенебек Фрут“. Пих безалкохолна бира. Беше невероятна.
— Така си е, всичко е по-вкусно там. Сигурно защото има по-малко консерванти.
— Нали се сещаш за Франк Анисети? Срещнах го като седемнайсетгодишно хлапе.
Честно казано, очаквах Ал да се изсмее, но той го прие съвсем нормално.
— Разбира се. И аз съм се срещал с Франк много пъти. Но той винаги ме вижда за пръв път — в онова време де. За Франк всяка наша среща е първа. Влиза в магазина, нали? Връща се от „Шеврон“. „Тайтъс е качил камиона на подемника — казва на баща си. — Вика, че ще е готов до пет.“ Чувал съм я тази реплика поне петдесет пъти. Не че винаги посещавам „Фрут“, като се върна, но там все е същото. После влизат жените и започват да си избират плодове. Госпожа Саймъндс и приятелките ѝ. Като да гледаш един и същи филм отново и отново.
— Всяка среща е първа — повторих думите му бавно, с паузи помежду им, опитвайки се да намеря смисъла им.
— Точно така.
— И всеки човек, когото срещаш, вижда теб за пръв път, колкото и пъти да сте се срещали преди това.
— Точно така.
— Мога да се върна и да проведа същия разговор с Франк и баща му и те дори няма да разберат.
— Пак позна. А може и да промениш нещо — да си поръчаш бананов шейк вместо бира например — и така останалата част от разговора ще протече другояче. Единственият, който май подозира нещо, е Човекът с жълтата карта, а неговият мозък е ферментирал от пиене и не може да загрее какво се случва. Ако изобщо съм прав, че е надушил нещо. Ако е надушил, то е защото по една случайност се намира близо до заешката дупка. Или каквото там е. Може би излъчва някакво енергийно поле. Той…
Ал се разкашля и не успя да довърши. Да го гледам превит на две, как се държи от едната страна и се мъчи да прикрие болката — как тя го раздира — беше болезнено. „Не може да продължава така — помислих си. — Сигурно след по-малко от седмица ще е в болницата, а може би и след броени дни.“ Нали точно затова ми се беше обадил? Защото трябваше да сподели тази удивителна тайна с някого, преди ракът да му затвори устата завинаги?
— Мислех, че ще мога да ти дам цялата информация този следобед, но май няма да успея — каза ми, когато пристъпът премина. — Трябва да се връщам вкъщи, да си пия илачите и да полегна. Цял живот не съм взимал нищо по-силно от аспирин и това лайно оксиконтин ми вижда сметката. Ще поспя към шест часа и после ще се чувствам по-добре за известно време. Ще ми дойдат малко сили. Можеш ли да наминеш у дома към девет и половина?
— Мога, но не знам къде живееш — отговорих.
— В една къщурка на Вайнинг Стрийт. Номер деветнайсет. Оглеждай се за керамичен гном до верандата. Лесно ще го намериш. Размахва знаме.
— За какво имаме да си говорим, Ал? Искам да кажа… нали ми показа. Вече ти вярвам. — Истина беше… но колко време щях да запазя тази вяра? Кратката ми визита в 1958 вече бе започнала да избледнява като сън. След още няколко часа (или дена) вероятно щях да успея да си внуша, че наистина съм сънувал всичко.
— Имаме много за какво да си говорим, друже. Ще дойдеш ли или не? — Не излезе пак с номера за предсмъртното желание на един пътник, но го прочетох в очите му.
— Добре. Искаш ли да те закарам до дома?
Очите му блеснаха.
— Пикапът ми е отпред и живея само на пет пресечки оттук. И сам мога да се откарам.
— Разбира се, че можеш. — Надявах се да съм прозвучал убедително, макар да не бях убеден. Изправих се и започнах да си натъпквам притежанията в джобовете. Ръката ми се натъкна на пачката от Ал и я извадих. Сега вече разбирах как е настъпила промяната в петдоларовата банкнота. Вероятно и останалите я бяха претърпели.