— Мамочка, Лий каза не.
Маргарет се изсмя ведро.
— „Лий каза не, Лий каза не.“ Миличка, той винаги казва не. Цял живот така говори, ама аз не му обръщам внимание. Щото се грижа за него. — Тя щипна бузата му, както правят майките, когато шестгодишните им хлапета направят някоя симпатична беля. Помислих си, че ако Марина се беше опитала да го пощипне, шегичката несъмнено щеше да ѝ коства някой и друг зъб.
Междувременно съседските момиченца бяха цъфнали на жалката морава пред къщата и наблюдаваха скандала като правостоящи зрители на поредната Шекспирова пиеса в лондонския театър „Глоуб“. Само че в нашата постановка опърничавата щеше да победи.
— Какво вечеряхте, миличък? Нещо вкусно ли?
— Ядохме яхния. Грегъри ни изпрати купони за „Шопрайт“ — обясни той, без да престава да дъвче. Маргарет търпеливо чакаше. — Искаш ли да я опиташ, мамо?
— Ядене много вкусно, мамочка — намеси се Марина и обнадеждено се усмихна.
— Ааа, не, такива работи не ям — намуси се свекървата.
— Да му се не види, майко, дори не знаеш какво е!
Тя не му обърна внимание, сякаш не беше продумал, и продължи да дърдори:
— Ще ми се разбълника стомахът от тая манджа… Лий, миличък, вземи да оправиш онова стъпало, преди някой да си е строшил крака.
Той измърмори нещо, но Маргарет си беше намерила друг обект. Връхлетя върху Джун и я сграбчи, както ястребът сграбчва полска мишка. Ясно видях през бинокъла стреснатото изражение на бебето.
— Как е малката ми СЛАДУРАНА? Как е СЪКРОВИЩЕТО на баба? Как е малката ми ДЕВУШКА?
Малката ѝ девушка изпадна в ужас и се разпищя.
Лий понечи да вземе бебето. Червените устни на Маргарет се разтеглиха в гримаса, която при най-добро желание би минала за усмивка. На мен повече ми приличаше на озъбване. Явно и синът ѝ мислеше така, защото отстъпи назад. Марина хапеше устни и стреснато се кокореше.
— Оооо, Джуни! Джуни-Гуни-СЛАДУНИ!
Маргарет крачеше напред-назад по изтъркания зелен мокет, пренебрегвайки усилващите се писъци на Джун, както беше пренебрегнала и гневните излияния на Лий. Дали не ѝ правеха удоволствие? Май да. След известно време Марина не успя да се сдържи. Стана и тръгна към Маргарет, която се отдръпна, притиснала бебето до гърдите си. Дори от отсрещната страна на улицата сякаш чувах как шляпат грубите ѝ обувки: „Ххлоптрак-хлоп.“ Марина я последва. Маргарет явно реши, че им е дала да се разберат, и връчи бебето на майка му. Посочи към Лий, после заговори с даскалски тон:
— Понадебеля… докато живеехте при мен… защото му готвех… все неща, дето ХАРЕСВА… по още е ПРЕКАЛЕНО… МЪРШАВ… ПУСТО да остане!
Марина изплашено се кокореше над главата на бебето. Свекърва ѝ забели очи — или от нетърпение, или от отвращение, и се приведе към нея. „Наклонената лампа в Пиза“ беше включена и светлината се отразяваше в издължените очила на Маргарет, тип „котешко око“.
— ГОТВИ МУ… НЕЩА, ДЕТО ОБИЧА! НИКАКВИ… ВКИСНАТИ СМЕТАНИ! НИКАКВИ… ЙОГРИТИ! ПРЕКАЛЕНО… МЪРШАВ… Е!
— Мръшав — колебливо произнесе Марина. Джун явно се поуспокои в прегръдките на майка си и писъците ѝ преминаха в хълцукания.
— Да! — натърти Маргарет. После се врътна към Лий. — И да го поправиш онова стъпало!
Сетне си тръгна, но на излизане звучно целуна главичката на внучка си. Усмихваше се, докато вървеше към автобусната спирка. Изглеждаше подмладена.
На другата сутрин станах в шест. Отидох до прозореца и машинално надникнах през пролуката в завесите — шпионираното на отсрещната къща ми беше станало навик. Марина седеше на един от градинските столове и пушеше цигара. Носеше възголяма розова пижама от изкуствена коприна. Имаше прясна синина около едното око и горнището на пижамата беше изпръскано с кръв. Пушеше бавно, жадно вдишваше дима и се взираше в една точка.
След известно време се прибра вкъщи и приготви закуска. После Лий излезе на верандата и се нахрани. Беше забил нос в някаква книга и не погледна жена си.
„Грегъри ни изпрати купони за «Шопрайт».“ Така беше казал Лий на майка си, може би да даде обяснение за месото в яхнията или пък просто да я информира, че с Марина не са самотници във Форт Уърт. Това сведение като че ли бе минало покрай ушите на мамочка, но моите го регистрираха. Питър Грегъри беше първото звено от веригата, която щеше да доведе Джордж де Мореншилд до Мерседес Стрийт.
Също като Мореншилд и Грегъри беше руски емигрант в света на петрола. Родом беше от Сибир и преподаваше руски език веднъж седмично във фортуъртската библиотека. Лий се беше поинтересувал дали не им се намира свободно място за преводач. Грегъри му даде тест и прецени нивото му на владеене на руския като „задоволително“. Всъщност Лий беше убеден, че онова, което интересува Грегъри — и всички останали емигранти — беше Марина Прусакова, млада девойка от Минск, която някак си беше съумяла да се изплъзне от лапите на руската мечка само за да попадне в лапите на американски селяндур.