Лий не получи работата; вместо него Грегъри взе Марина да преподава руски на сина му Пол. Парите бяха добре дошли за Осуалдови. Но цялата история даде на Лий поредния повод да злобее. Жена му обучаваше богаташко хлапе два пъти седмично, докато той се бъхтеше да монтира комарници.
През онази сутрин, когато гледах как Марина пуши на верандата, Пол Грегъри, симпатяга и кажи-речи неин връстник, паркира пред къщата чисто новия си буик. Почука на вратата и новата му учителка, нацапотена с тежък грим в стил Боби Джилму отвори. Дали защото познаваше до болка собственическото чувство на Лий, или заради заучените в родината правила на благоприличие, тя му предаде урока на верандата. Занимава се с него час и половина. Джун лежеше на одеялцето си помежду им и двамата се редуваха да я гушкат, като се разплачеше. Сцената беше очарователна, въпреки че господин Осуалд едва ли би се съгласил с мен.
По обяд бащата на Пол паркира зад буика. Водеше със себе си двама мъже и две жени. Носеха торби с покупки. Грегъри старши прегърна сина си, после целуна Марина по бузата (незасегнатата от побоя) и си побъбриха на руски. Младият Грегъри не разбираше нито дума и се блещеше като пукал, но Марина явно се почувства в свои води: засия като слънце. Покани ги да влязат. Скоро вече седяха в хола, пиеха студен чай и си приказваха. Ръцете на Марина хвъркаха като игриви птички. Джун преминаваше от ръка на ръка и от скут в скут.
Наблюдавах ги с интерес. Руското емигрантско общество си беше намерило момиче-жена, което щеше да се превърне в тяхна галеница. Как иначе? Тя беше млада и красива непозната, попаднала в непозната страна. Разбира се, красавицата се бе омъжила за звяра — навъсен млад американец, който я биеше (лошо) и който имаше пламенна вяра в системата, пламенно отритата от тези заможни буржоа (още по-лошо).
Въпреки това Лий приемаше подаянията им почти без да гъкне, а когато донесоха мебели — ново легло, яркорозова люлка за бебето — прие и тях. Надяваше се руснаците да го измъкнат от дупката, в която беше затънал. Но не му се нравеха и през онзи ноември на шейсет и втора, когато се пренесе със семейството си в Далас, вероятно беше разбрал, че неприязънта е взаимна. Сигурно се беше питал защо не го харесват. Те бяха шайка страхливци, изоставили Майка Русия, докато била на колене през четирийсет и трета година, лизали подметките на германците и след края на войната забягнали в САЩ, набързо приемайки американския начин на живот… който за него беше прикрит фашизъм, потисничество на малцинствата и експлоатация на труда им.
Част от тези подробности ми бяха известни от бележките на Ал. Повечето обаче научих от наблюденията си на сцената отвъд улицата или от единствения важен разговор, записан от скрития в лампата микрофон.
В съботната вечер на двайсет и пети август Марина се наконти с шикозна синя рокля и премени Джун с кадифено гащеризонче с апликации отпред. Начумереният Лий изникна от спалнята, издокаран с костюм (очевидно единственият, който притежаваше): смехотворна вълнена дреха, вероятно ушита в родината му. Нощта беше задушна и си представих как той за нула време ще плувне в пот. Слязоха предпазливо по стълбите на верандата (дъската още не беше оправена) и тръгнаха към автобусната спирка. Качих се в колата и подкарах след тях. Спрях на пресечката между Мерседес Стрийт и Уинскот Роуд и ги видях да стоят до уличен стълб и пак да се карат. Голяма изненада! Автобусът дойде и те се качиха. Проследих ги, както бях направил и с Франк Дънинг в Дери.
Историята се повтаря или, казано с други думи, миналото е хармонично.
Осуалдови слязоха от автобуса в жилищен квартал в Северен Далас. Спрях колата и загледах как вървят към малка, но красива къща в стил Тюдор. Старинните лампи в края на алеята мъждукаха в сумрака. Разбира се, по тази морава нямаше и помен от плевели. Гледката направо плачеше да бъде наречена „Американска мечта“. Марина вървеше напред с бебето в ръце, Лий се тътреше след нея и сякаш плуваше в двуредното си сако, което стигаше почти до коленете му.