Марина го избута пред себе си и посочи звънеца. Той го натисна. Показаха се Питър Грегъри и синът му и когато Джун протегна ръчички към Пол, младежът се засмя и я взе. Лий направо зяпна.
Излезе и друг мъж. Беше един от хората, дошли в деня на първия урок на Пол Грегъри; след това три-четири пъти беше навестявал дома на Осуалдови, натоварен с продукти, играчки за Джун или и двете. Почти бях сигурен, че името му е Джордж Баухе (да, поредният Джордж, историята се повтаря) и макар да наближаваше шейсетте, май здравата беше хлътнал по Марина.
Според готвача на аламинути, който ме беше забъркал в тази каша, именно Баухе бе убедил Питър Грегъри да организира купона за запознанството. Джордж де Мореншилд не присъстваше, но съвсем скоро щеше да научи как е минало партито. Баухе щеше да му разкаже за семейство Осуалд и особения им брак. Щеше да го осведоми и че Лий се е проявил като радетел на социализма и на руската общност. „Младокът ми се струва изперкал“ — щеше да добави. Де Мореншилд, неизменен покровител на изперкалите, щеше да реши, че трябва да се срещне със странната двойка.
Защо се беше развилнял Осуалд на купона у Грегъри, нападайки добронамерените емигранти, които иначе на драго сърце щяха да му се притекат на помощ? Нямаше как да знам със сигурност, но в главата ми се въртяха разни идеи. Представих си Марина със синята рокля, запленяваща всички (особено мъжете). Също и Джун, достойна за снимка в моден журнал с подареното си гащеризонче. Представих си и Лий, потящ се в грозния си вълнен костюм. За разлика от младия Пол Грегъри той криво-ляво е разбирал пороя от руски думи, но въпреки това се е чувства пренебрегнат. Сигурно не е бил на себе си от яд, задето е трябвало да раболепничи пред тези хора и да им яде хляба. Дано. Така му се пада!
Не се застоях. Интересуваше ме само Де Мореншилд, следващата брънка от веригата. Скоро щеше да се появи на сцената. Междувременно и тримата Осуалд бяха напуснали жилището си и щяха да се върнат не по-рано от десет часа. Дори по-късно, като се имаше предвид, че следващият ден е неработен.
Потеглих обратно, за да активирам „бръмбара“ в хола им.
През онази съботна вечер по цялата Мерседес Стрийт се вихреха луди купони, но на поляната зад „замъка“ на Осуалдови беше тихо и пусто. Предполагах, че ключът за входната врата ще пасне и на задната, но така и не се наложи да изпробвам тази теория, тъй като беше отключено. По време на престоя си във Форт Уърт нито веднъж не използвах ключа, който си бях купил от Айви Темпълтън. Животът е низ от иронии.
Жилището беше затрогващо спретнато. Детското столче стоеше между столовете на двамата родители пред малката кухненска масичка, подносът за храна лъщеше от чистота. Излъскани до блясък бяха и олющеният плот, и умивалникът. Бях готов да се обзаложа, че Марина е оставила нарисуваните на стената момиченца с гащеризони — интериорна приумица на Розет — и влязох да проверя в стаята, която сега беше на Джун. Осветих стените с джобното си фенерче. Да, там си бяха, макар в тъмното да изглеждаха по-скоро призрачни, а не лъчезарни. Сигурно Джун ги зяпаше, докато беше в легълцето си и смучеше биберона си. Питах се дали ще си ги спомня, когато поотрасне, дали призрачните момиченца, нарисувани с пастели, ще останат запечатани дълбоко в съзнанието ѝ.
„Джимла“ — помислих си без всякаква причина и ме побиха тръпки.
Преместих бюрото, свързах устройството с щепсела на лампата и го прокарах през дупката, която бях пробил в стената. Дотук добре, после взех, че се издъних. И то яко. Докато връщах бюрото на мястото му, го блъснах в стената и „Наклонената лампа в Пиза“ се олюля.
Ако имах време да помисля, щях да остана неподвижен и грозотията щеше да се разбие на пода. И после какво? Да махна микрофона и да оставя парчетата? Да се надявам Осуалдови да решат, че нестабилната лампа сама се е прекатурила? Повечето хора биха стигнали до това заключение, но повечето хора нямаха причина да са параноици на тема ФБР. Можеше Лий да открие дупката, която бях пробил в стената. Ако това се случеше, пеперудата щеше да разпери криле.
Само че аз нямах време за размисъл. Машинално се пресегнах и хванах лампата, преди да падне. Стиснах я здраво и се разтреперих. В малката къща беше горещо като в пещ, надушвах собствената си пот. Нямаше ли и те да я подушат, като се върнеха? Нима беше възможно да им убегне?
Запитах се дали не съм откачил. Несъмнено ако бях с всичкия си, щях да разкарам микрофона… и себе си. Можех да намеря Осуалд на десети април следващата година, да наблюдавам опита му да застреля генерал Едуин Уокър и ако беше сам, да го убия, както бях убил и Франк Дънинг. „Не се задълбавай, умнико“ — би казала Кристи в духа на „Анонимните алкохолици“. Защо, за бога, си губех времето с някаква мизерна лампа с микрофон, когато бъдещето на света беше заложено на карта?