Второто ми аз отказа да мълчи.
— Идва ми да го убия — изтърсих.
Този път смехът ѝ беше искрен и нервите ми се поотпуснаха.
— Не ти го казвам, за да те заболи и да се почувстваш зле.
— Вярно ли? Ами защо тогава?
— С него излязохме три-четири пъти. Той ме целуна… понатискахме се… просто така, хлапашката…
(Не само искам да го убия, искам да го убивам бавно.)
— Но не беше като с теб. Кой знае, може би с времето щеше да ми хареса, а може би — не. Даде ми телефонния си номер във Вашингтон и ми каза да му се обадя, ако… как точно се изрази? „Ако някога ти писне да подреждаш книги и да въздишаш по блудния възлюбен.“ Май нещо такова беше. Добави, че постоянно пътувал и искал добра жена до себе си. Смятал, че може би аз съм тази жена. Разбира се, знам какви ги разправят мъжете. Вече не съм онова наивно момиче. Но се случва да са искрени.
— Сейди…
— Въпреки това не беше като с теб. — Звучеше умислена, вглъбена и дори ме загложди мисълта дали не я терзае и нещо повече от несигурността около личния ѝ живот. Дали не е болна. — От друга страна, никъде не се мяркаше метла. Разбира се, понякога мъжете крият метлата, нали така? Джони я бе скрил. Ти също, Джордж.
— Сейди?
— Да?
— А ти да си скътала някоя метла?
Последва дълго мълчание. Доста по-дълго от предишното, когато изстрелях името ѝ, вдигайки слушалката, и доста по-дълго от очакваното. Най-накрая тя процеди:
— Не те разбирам.
— Сякаш не си на себе си.
— Казах ти вече, много съм объркана. И тъжна. Защото ти още не си готов да ми кажеш истината, така ли е?
— Ако можех, щях да го направя.
— Нещо интересно ли ти е попаднало? И други добри приятели освен мен имаш в Джоди, а никой не знае къде живееш.
— Сейди…
— Твърдиш, че си в Далас, но си към телефонната станция на Елмхърст, а Елмхърст е във Форт Уърт.
Изобщо не се бях сетил за това. За какво ли още не се бях сетил?
— Сейди, мога да ти кажа само, че се занимавам с много важ…
— Не се и съмнявам. Работата на сенатор Къчъл също е много важна. Роджър държеше да го разбера, както и че ако… ако отида при него във Вашингтон, мястото ми ще е до пиедестала на величието… или до вратата към историята… или нещо такова. Властта го опиянява. Тъкмо това е едно от малкото неща, които ми бе трудно да харесам у него. Помислих си — и все още си го мисля: „Коя съм аз, че да стоя до пиедестала на величието? Нали съм само една разведена библиотекарка.“
— Кой съм аз, че да стоя до вратата към историята? — промълвих.
— Моля? Какво каза, Джордж?
— Нищо, мила.
— Май е по-добре да не ме наричаш така.
— Съжалявам. — (Никак даже.) — За какво точно става дума?
— За нас двамата и за това дали все още сборът е „ние“. Ще е от помощ, ако кажеш защо си в Тексас. Защото знам, че не си отишъл там да пишеш книга или да преподаваш в някое училище.
— Ако се издам, ще ни изложа на опасност.
— Вече сме изложени на опасност. Джони беше прав. Искаш ли да ти споделя какво ми довери Роджър?
— Хубаво. — (Къде бяхте, като ти го довери, Сейди? Във вертикална или в хоризонтална позиция се състоя разговорът?)
— Беше пийнал и му се развърза езикът. Бяхме в хотелската му стая, но не се панирай — здраво бях стъпила на земята и всичките ми дрехи си бяха на мястото.
— Не съм се панирал.
— Ако е вярно, аз съм разочарована.
— Е, добре, де, ядосах се. Какво ти каза?
— Носел се слух, че през есента или през зимата на Карибите щели да се развихрят паметни събития. „Очаква се голяма криза“ — така се изрази. Предполагам, говореше за Куба. Каза: „Онзи тъпанар Джон Кенеди ще ни забърка всички в кашата, само и само да докаже, че му стиска.“
Спомних си за апокалиптичните брътвежи, с които бившият ѝ съпруг ѝ пълнеше главата. „Всеки, който чете вестници, може да го предвиди — беше я уверил. — Ще мрем като кучета, докато плътта ни окапе, и храчим дробовете си.“ Подобни изказвания оставят отпечатък в съзнанието, особено ако бъдат произнесени с увереност. „Отпечатък“ ли казах? По-скоро белег.
— Сейди, това са глупости.
— Така ли? — сопна се като ужилена. — Предполагам, ти си посветен в интригите от кухнята, а не сенатор Къчъл?
— Да кажем.
— Да не казваме. Още малко, съвсем малко, ще почакам да си признаеш истината. И то само защото те бива в танците.
— Ами да отидем на дискотека! — възкликнах спонтанно.
— Лека нощ, Джордж.
И затвори, преди кажа още нещо.