Марина излезе от детската стая с Джун на ръце. Възкликна радостно, като видя Баухе, и му благодари за кошарката и за „игрушките“ — толкова успя да скалъпи на непохватния си английски. Баухе представи кльощавия като Лорънс Орлов — полковник Лорънс Орлов, моля ви! — а Де Мореншилд — като „приятел на руската общност“.
Баухе и Орлов се захванаха да разгънат кошарката. Марина стърчеше до тях и тримата си бъбреха на руски. Също като Баухе и Орлов не можеше да свали очи от младата рускиня. Марина носеше блуза и къси панталонки, разкриващи краката ѝ, които вероятно стигаха чак до сливиците. Усмивката на Лий беше помръкнала. Отново го обземаше обичайното мрачно настроение.
Само че Де Мореншилд нямаше да му позволи да се муси. Зърна книгата, спусна се към масичката и я взе.
— „Атлас изправи рамене“? Говореше само на Лий, без да обръща внимание на другите, които се любуваха на новата кошарка. — Айн Ранд? За какво му е на млад революционер да чете подобни неща?
— Опознавам врага — отвърна Лий и когато беловласият гръмко се засмя, усмивката на Осуалд отново изникна.
— И какво е мнението ти за този cri de coeur на госпожа Ранд?
Когато прослушвах касетата, коментарът привлече вниманието ми. Изслушах го два пъти и чак тогава ми просветна: Мими Коркоран бе използвала почти същата фраза, когато ме попита за „Спасителят в ръжта“.
— Мисля си, че е глътнала отровната стръв — отговори Осуалд. — Сега изкарва пари, като я пробутва на други хора.
— Именно, приятелю. Досега никой не го бе формулирал толкова точно. Ще настъпи моментът, когато хората с идеологии като нейната ще отговарят за прегрешенията си. Вярваш ли в това?
— Знам го — отсече Лий.
Де Мореншилд посочи дивана:
— Седни до мен. Искам да чуя за приключенията ти в родината.
Преди Осуалд да започне, Баухе и Орлов ги заговориха. Последва оживена размяна на реплики на родния им език. Лий май се колебаеше, но когато беловласият му каза нещо (също на руски), Осуалд кимна и продума на Марина. Махна с ръка към вратата и жестът беше достатъчно красноречив: „Давай, от мен да мине, върви.“
Де Мореншилд хвърли ключовете от колата си на Баухе, който несръчно ги изпусна. Беловласият и Осуалд развеселено се спогледаха, а онзи се наведе и вдигна ключовете от мръсния зелен мокет. После излязоха с Марина, която носеше Джун, и потеглиха нанякъде с грандоманския кадилак.
— Най-накрая спокойствие, приятелю — промърмори Де Мореншилд. — А пък и моите приятели ще се поизръсят, което е хубаво, нали?
— Хич не е хубаво. Рина взе да забравя, че не се върнахме в Америка само за да си купим фризер и купища рокли.
Де Мореншилд пренебрежително махна с ръка:
— Голямо чудо! Още малко пот от гърбовете на капиталистическите свине. Драги мой, не ти ли стига, че живееш в такава дупка?
— Да, наистина е дупка — измънка Осуалд.
Онзи го тупна по гърба и едва не го повали.
— Я по-ведро! Сега получаваш, утре връщаш хилядократно. Нали такова е веруюто ти? — Изчака го да кимне и продължи: — Кажи сега какво е положението в Русия, другарю. Разрешаваш ли да ти казвам другарю, или не признаваш тази форма на обръщение?
— Викай ми както искаш, стига да не е готин — отвърна Осуалд и се засмя. Усещах как се отваря към Де Мореншилд като цвете към слънцето след дъждовни дни.
Заразказва за Русия. Беше многословен и прекалено се вживяваше. Словоизлиянията му за това как комунистическата бюрокрация била задушила всички онези прекрасни довоенни социалистически идеи (не пропусна да спомене и голямата чистка на Сталин през трийсетте) ми се сториха безинтересни. Също и заключението му, че Никита Хрушчов бил кретен; подобни безсмислени брътвежи по адрес на американските лидери можех да чуя и във всяка американска бръснарница и ваксаджийница. Макар на Осуалд да му бе отредено да промени хода на историята само след четиринайсет месеца, той си оставаше пълна досада.
Интересното беше, че Де Мореншилд попиваше всяка негова дума. Държеше се като онези обаятелни и харизматични личности, които винаги задават подходящия въпрос в точния момент, никога не нервничат и не отлепват поглед от говорещия, карайки го да се чувства като най-далновидния и гениален човек на планетата. Едва ли някой някога беше изслушвал Лий по този начин.
— Една-единствена надежда виждам за социализма — ориентира се към приключване Лий — и тя е Куба. Там революционерството е запазило чистата си същност. Ще ми се някой ден да отида там. Дори съм готов да поискам гражданство.