Едно беше ясно: време беше да кажа дългоочакваното „сбогом“ на Мерседес Стрийт. Вече бях наел апартамента на приземния етаж на Уест Нийли 214. На двайсет и четвърти септември натоварих в раздрънкания форд „Сънлайнър“ малкото си дрехи, книги и пишещата машина и ги откарах в Далас.
Двете дебелани бяха оставили след себе си кочина с болнична смрад. Почистих жилището, благодарейки на Бог, задето се бях озовал във време, когато в магазините вече се продаваха аерозолни освежители за въздух. Купих си от гаражна разпродажба преносимо телевизорче и го сложих на кухненския плот до печката (която мислено наричах „хранилище на мазнини“). Докато метях, миех, търках и пръсках, гледах с едно око телевизионни кримки като „Недосегаемите“ и ситуационни комедии от рода на „Кола 54, къде си?“. Когато вечер топурканията и крясъците на дечурлигата от горния етаж утихваха, се просвах в леглото и спях като заклан. Не ме навестяваха никакви сънища.
Задържах старото си жилище на Мерседес Стрийт, но в отсрещната къща не се случваше кой знае какво. Понякога Марина слагаше Джун в детската количка (поредният подарък от възрастния ѝ обожател господин Баухе) и я разхождаше до паркинга на склада и обратно. Следобед съседските момиченца често ги придружаваха. Марина дори поскача на въже няколко пъти, припявайки руски песнички. Като гледаше как майка ѝ подскача нагоре-надолу, малката се заливаше от смях. Момиченцата също се смееха. Марина не им се сърдеше. Разговаряше с тях и не се обиждаше, когато се присмиваха на произношението ѝ и я поправяха, даже се забавляваше. Въпреки нежеланието на Лий тя постепенно усвояваше езика на новата си родина. Похвално!
На 2 октомври 1962 година се събудих сред мистериозна тишина в апартамента си на Нийли Стрийт: отгоре не се чуваше топуркането на крачета, нито пък нервните подканяния на младата майка към двете по-големи хлапета да се приготвят за училище. Бяха се изнесли посред нощ.
Качих се на горния етаж и пробвах да отключа вратата им с моя ключ. Не стана, но ключалката беше от тези с пружина и лесно се преборих с нея с помощта на телена закачалка. Забелязах празна библиотечка във всекидневната. Пробих дупчица в пода, включих втората лампа с подслушвателно устройство и прокарах кабела през дупката в жилището си на долния етаж. После нагласих отгоре библиотечката.
Подслушвателят си беше наред, но ролките на хитроумното японско записващо устройство се въртяха само когато потенциалните наематели идваха да огледат апартамента и се случваше да изпробват лампата. Оглеждачи много, наематели — никакви. Докато Осуалдови не се нанесоха, цялата къща на Нийли Стрийт беше на мое разположение. След панаира на Мерседес Стрийт сравнителното спокойствие ми се отрази добре, макар да ми липсваха момиченцата, скачащи на въже. Те бяха гръцкия ми хор.
Спях в далаския си апартамент, а денем отивах във Форт Уърт и наблюдавах как Марина разхожда бебето. Докато се занимавах с тези неща, не си давах сметка, че наближава поредният повратен момент в историята на шейсетте. Бях прекалено зает със семейство Осуалд.
Един ден през втората седмица на октомври Лий се върна по-рано от работа. Марина беше тръгнала на обичайната си разходка с Джун. Срещнаха се на алеята пред къщата и заговориха. По едно време Марина каза на английски:
— Как значи скра-тен?
Той обясни на руски. Тя разпери ръце, сякаш казваше: „Какво да се прави?“, и го прегърна. Лий я целуна по бузата, после взе Джун от количката. Вдигна я високо над главата си, малката се закиска и го задърпа за косата. Влязоха заедно в къщата. Едно щастливо малко семейство, обединено в момент на злощастие.
Поне до пет следобед. Тъкмо се готвех да тръгна към Нийли Стрийт, когато зърнах Маргарет Осуалд да се приближава от автобусната спирка на Уинскот Роуд.
„Нещастието никога не идва само“ — помислих си и се оказах прав.
За пореден път госпожата избегна коварното стъпало; за пореден път нахълта, без да почука… и скандалът не закъсня. Вечерта беше топла и прозорците им бяха отворени. Не си направих труда да взема широкообхватния микрофон. Лий и майка му крещяха така, че земята се тресеше. Разбрах, че не е бил съкратен от „Лесни Уелдинг“, а е напуснал. Шефът му се обадил на Вада Осуалд да го търси, защото персоналът им бил кът, и когато съпругата на Робърт отговорила, че не знае къде е Лий, позвънил на Маргарет.
— Излъгах заради теб, Лий! — крещеше тя. — Казах, че си пипнал грип! Защо все ме караш да лъжа?