— Подарявам ти го! — Тя ми подаде лист жълта хартия; най-отгоре с тлъсти черни букви беше написано: „ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ КУБА!“ Листовката приканваше „заинтересованите“ да се запишат в далаския и фортуъртския клон на организацията. „НЕ ПОЗВОЛЯВАЙТЕ НА ЧИЧО САМ ДА ВИ ПОДХЛЪЗНЕ! ПИШЕТЕ ДО ПК 1919 ЗА ПОДРОБНОСТИ ОКОЛО ПРЕДСТОЯЩИТЕ СБИРКИ.“
— За какво си говориха? — попитах я.
— Да не си ченге?
— Не съм. Давам по-големи бакшиши от куките. — Подадох ѝ банкнота от пет долара.
— За тия работи — осведоми ме тя и посочи листовката, която Осуалд несъмнено бе напечатал на новото си работно място. — За Куба. Сякаш ми дреме.
Но вечерта на двайсет и втори октомври след по-малко от седмица президентът Кенеди също заговори за Куба. И тогава на всички взе да им дреме.
Един банален блусарски текст гласи, че водата не ти липсва, докато кладенецът не пресъхне, но до есента на 1962 година не подозирах, че същото важи и за топуркането на крачета по тавана на жилището ти. Откакто горният етаж опустя, Уест Нийли 214 придоби злокобната атмосфера на къща, обитавана от духове. Сейди ми липсваше и ме обхвана почти маниакално безпокойство за нея. Всъщност „почти“ беше меко казано. Ели Докърти и Дийк Симънс не приеха насериозно опасенията ми относно съпруга ѝ. Нито пък Сейди — вероятно си въобразяваше, че се опитвам да я разделя с Джон Клейтън, за да не ме изхвърли завинаги от живота си. Никой не подозираше за хармоничния ефект, който създавах със самото си присъствие в миналото. При това положение кой щеше да е виновен, ако нещо лошо сполетеше Сейди?
Кошмарите започнаха да се завръщат. Онези за Джимла.
Престанах да следя Джордж де Мореншилд и започнах да се разхождам всеки ден: от следобеда чак до девет и дори до десет часа вечерта. Мислех си за Лий, който в момента беше стажант в даласката фирма за графично изкуство „Джагърс-Чайлс-Стовал“. В мислите ми беше и Марина, която временно се бе настанила в жилището на отскоро разведената Елена Хол. Тази Хол беше медицинска сестра при зъболекаря на Джордж Баухе и именно господин зъболекарят беше зад волана на пикапа в деня, когато Марина и Джун се изнесоха от коптора на Мерседес Стрийт.
Но най-вече мислех за Сейди. И за Сейди. И за Сейди.
По време на една от тези разходки, когато бях подвластен на депресията, внезапно ожаднях и влязох да изпия чаша бира в някаква квартална кръчма, наречена „Айви Рум“. Джубоксът беше изключен и посетителите бяха необичайно смълчани. Когато сервитьорката ми донесе бирата и моментално се обърна към телевизора над бара, осъзнах, че всички гледат човека, когото бях дошъл да спася. Лицето му беше бледо и сериозно. Под очите му тъмнееха кръгове. Чух го да казва:
— С цел прекратяване на изграждането на руски ракетни бази налагаме карантина. Всички плавателни съдове, насочващи се към острова, ще бъдат връщани обратно, ако се установи, че пренасят оръжия с далечен обсег на действие.
— Боже господи! — възкликна някакъв тип с каубойска шапка. — Тоя не знае ли как ще реагират другарчетата от Русия?
— Млъквай, Бил! — озъби се барманът. — Няма теб да те слушаме! Остави да чуем какво казва човекът!
— Ще приемаме всяка ракета, изстреляна от Куба към която и да е страна от Западното полукълбо, като атака на Съветския съюз срещу Съединените щати, изискваща ответен удар — продължи Кенеди.
Някаква жена в дъното на бара изпъшка и се хвана за корема. Мъжът до нея я прегърна и тя отпусна глава на рамото му.
Лицето на Кенеди изразяваше и страх, и решителност. И абсолютна отдаденост на каузата. Деляха го тринайсет месеца от фаталната среща с куршума на наемния убиец.
— Като предпазна мярка разпоредих изпращането на допълнителни войски в нашата база в Гуантанамо и евакуация на цивилните лица.
— Черпя всички по питие — провикна се Бил Каубоя. — Защото май бяхме дотук, амигос. — Сложи две двайсетачки до чашата си за уиски, но барманът не помръдна. Гледаше Кенеди, който в момента призоваваше Хрушчов да прекрати „безразсъдната заплаха за световния мир“.
Сервитьорката, която ми бе донесла бирата — изрусена блондинка на около петдесет, изведнъж се разрида. Казах си, че нямам време за губене. Слязох от високия стол, заобиколих масите, на които седяха мъже и жени, взиращи се в телевизора като хипнотизирани деца, и влязох в една от телефонните кабини до игралния автомат.