Операторката ми каза, че първите три минути ще ми струват четирийсет цента. Пуснах в процепа две монети от двайсет и пет. Докато чаках да ми се обадят, с половин ухо слушах носовия глас на Кенеди, който обяви, че съветският министър на външните работи Андрей Громико е лъжец. Без всякакви заобикалки.
— Свързвам ви, сър — каза операторката. После добави: — Слушате ли изказването на президента? Ако не, непременно си пуснете телевизора или радиото.
— Слушам го — отговорих. Вероятно и Сейди го слушаше. Сейди, чийто съпруг ѝ беше натъпкал главата с куп апокалиптични глупости, подплатени с псевдонаучни факти. Сейди, чието приятелче, възпитаник на Йейл и многообещаващ политик, ѝ беше доверило, че на Карибите щяло да стане нещо голямо. Нещо, свързано с Куба.
Нямах идея как да я успокоя, но не там бе проблемът. Телефонът звънеше ли, звънеше. Обзе ме лошо предчувствие. Къде би могла да бъде в осем и половина вечерта в град като Джоди, и то в делничен ден? Дали не беше отишла на кино? Едва ли.
— Сър, никой не отговаря на търсения номер.
— Знам го — казах и се намръщих, като чух любимата фраза на Лий да се изплъзва от устата ми.
Монетите издрънчаха в жлеба за рестото, като затворих телефона. Понечих да ги пусна отново, но се отказах. Безсмислено беше да телефонирам на госпожа Ели. Вече фигурирах в черния ѝ списък. Най-вероятно и в този на Дийк. В най-добрия случай щяха да ми кажат да си гледам работата.
Като се върнах в бара, Уолтър Кронкайт показваше фотоси на съветски ракетни бази, заснети от самолет Ю-2. Твърдеше, че много от членовете на Конгреса приканвали Кенеди незабавно да разпореди бомбардировки или мащабна офанзива.
— Американските бомбардировачи B-52 скоро ще кръжат досами границите на Съветския съюз — говореше Кронкайт с гръмкия си плътен глас. — И още нещо, очевидно за всички ни, които отразявахме последните седем години от тази ужасяваща Студена война — шансовете за допускане на грешка, фатална грешка, нарастват с всяка минута…
— Не отлагайте! — извика човекът до билярдната маса. — Бомбардирайте скапаните комуняги веднага!
Няколко плахи възражения на това кръвожадно изказване бяха заглушени от въодушевени ръкопляскания. Излязох от бара и побързах да се върна на Нийли Стрийт. Качих се в сънлайнъра и отпраших към Джоди.
Всички станции на поправеното радио в колата бълваха гибелни прокоби, докато шофирах на фарове по магистрала 77. Дори диджеите бяха пипнали ядрен грип и ръсеха клишета като „Бог да пази Америка“ и „Бъдете готови за най-лошото.“ Когато водещият на „Кей-Лайф“ пусна „Боен химн на републиката“ в изпълнение на онзи нещастник Джони Хортън, не издържах и изключих радиото. Всичко твърде много ми напомняше за деня след терористичната атака срещу Световния търговски център в Ню Йорк.
Здраво натисках газта, без да обръщам внимание на все по-отчаяния рев на двигателя. Движението не беше натоварено и малко след дванайсет и половина на двайсет и трети завих по алеята към къщата на Сейди. Жълтият ѝ фолксваген костенурка беше паркиран пред гаража и лампите на долния етаж светеха, но когато позвъних, никой не ми отвори. Заобиколих и заблъсках по задната врата, пак без резултат. Нещата отиваха все по на зле.
Знаех, че тя държи резервен ключ под едно от стъпалата. Намерих го и си отключих. Силната миризма на уиски и застоял цигарен дим ме блъсна в носа.
— Сейди?
Тишина. Прекосих кухнята и влязох във всекидневната. На ниската масичка пред дивана се мъдреха препълнен пепелник и отворени списания „Лайф“ и „Лук“, подгизнали от някаква течност. Потопих пръсти в нея и ги помирисах. Скоч. Мамка му.
— Сейди?
Внезапно подуших друга миризма, която ми бе позната от запоите на Кристи: тръпчивото зловоние на повръщано.
Изтичах по късия коридор от другата страна на всекидневната, където имаше две срещуположни врати — към спалнята и към кабинета. И двете бяха затворени, но вратата на тоалетната в дъното на коридора зееше. На безпощадната неонова светлина видях повръщаното върху капака на тоалетната чиния. Имаше още и по розовите плочки на пода, и по ръба на ваната. До сапунерката на мивката зърнах шишенце с хапчета. Капачката беше махната. Затичах се към спалнята.
Сейди лежеше с разперени ръце върху смачканата кувертюра; беше по комбинезон и с една велурена мокасина. Другата се беше изхлузила на пода. Лицето на Сейди беше восъчножълто и в първия момент ми се стори, че тя не диша. После пое дълбока глътка въздух и я издиша с хриптене. Гърдите ѝ останаха неподвижни в продължение на четири ужасяващи секунди, сетне тя отново изхъхри. На нощното шкафче имаше още един препълнен пепелник. Върху фасовете лежеше смачкана кутия от „Уинстън“, обгорена в единия край вероятно от недобре изгасена цигара. До пепелника се виждаха наполовина пълна чаша и бутилка уиски „Гленливет“. От уискито липсваше малко — слава на Бога! — но не това ме притесняваше, а хапчетата. Забелязах и кафяв хартиен плик, от който се бяха разпилели снимки, които не разгледах. Не и веднага.