Тя опита да се измъкне. Пак я тикнах йод струята.
— Кротувай, Сейди!
— К-колко време? З-замръзвам!
— Колкото трябва! — процедих.
— З-защо го п-правиш? — Зъбите ѝ тракаха.
— Защото едва не се самоуби! — изкрещях.
Тя се сепна. Подхлъзна се, но успя да хване закачалката за кърпи и не падна. Рефлексите ѝ се завръщаха. Чудесно!
— Х-х-хапчетата не помогнаха, затова п-пийнах уиски. Пусни, умирам от студ. Моля те, Джордж, умолявам те, пусни ме. — Заради косата, полепнала по лицето ѝ, приличаше на удавен плъх, но страните ѝ възвръщаха цвета си. Добре като за начало.
Спрях душа, прегърнах я и ѝ помогнах да излезе от ваната. От подгизналия ѝ комбинезон капеше вода. Прошепнах ѝ:
— Помислих те за мъртва. Като те видях просната на леглото, помислих, че си умряла. Нямаш представа какво изпитах.
Пуснах я. Тя впери в мен удивените си очи. После измънка:
— Джон се оказа прав. Р-роджър също. Обади ми се тази вечер преди обръщението на Кенеди. От Вашингтон. Всъщност има ли значение? Следващата седмица всички ще сме мъртви. Или ще ни се иска да сме.
Отначало не разбрах за какво говори. Пред мен стоеше Кристи, беше мокра и дрънкаше врели-некипели, а пък аз бях вбесен. „Ах, ти, бъзлива гадино!“ — помислих си. Вероятно погледът ми издаде мислите ми, защото Сейди рязко се отдръпна.
Дойдох на себе си. Нима имах право да я наричам бъзлива, понеже по една случайност знаех какво има отвъд хоризонта?
Взех от етажерката над тоалетната хавлиена кърпа и ѝ я подадох:
— Съблечи се и се подсуши.
— Добре, но излез.
— Само ако ме увериш, че си на себе си.
— Нищо ми няма, добре съм. — Погледна ме намусено, но ми се стори, че видях в очите ѝ закачлива искрица. — Бива те по зрелищните появи, Джордж. — Видя, че поглеждам аптечката, и добави: — Няма повече. Каквото не съм изгълтала, е в тоалетната.
Четирите години брачен живот с Кристи ме бяха направили недоверчив. Огледах навсякъде и пуснах водата в тоалетната. После излязох, но преди това строго казах:
— Давам ти три минути!
Обратният адрес на хартиения плик беше на Джон Клейтън, Ийст Огълторп Авеню 79, Савана, Джорджия. Бившият съпруг на Сейди можеше да е всякакъв, но не и мръсник, който изпраща анонимни писма. Пощенското клеймо беше от двайсет и осми август, следователно Сейди е намерила пратката, когато се е върнала от Рино. Разполагала е почти с два месеца да размишлява върху съдържанието на плика. Дали затова ми се беше сторила натъжена и потисната, когато разговаряхме по телефона на шести септември? Нищо чудно, като се вземат под внимание снимките, които скъпият Джон беше имал грижата да ѝ изпрати.
„Всички сме изложени на опасност — беше казала последния път, когато говорихме по телефона. — Джони беше прав.“
Снимките бяха на японци — мъже, жени и деца. Жертви на атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки. Някои от тях бяха слепи. На мнозина косата беше окапала. Повечето имаха радиационни изгаряния. Няколко (като жената без лице) бяха овъглени. На едната снимка се виждаха четири черни приведени фигури. Четирима души се намирали пред стена, когато бомбата паднала. Буквално се изпарили, както и стената. От нея стърчаха само участъците, защитени от телата на хората. На гърба на всяка снимка „Джони“ бе изписал едно и също послание с четливия си прилежен почерк: „Съвсем скоро и в Америка. Статистическите анализи не лъжат.“
— Прекрасни са, не мислиш ли?
Гласът ѝ беше безизразен и апатичен. Стоеше на вратата, беше се увила с хавлиената кърпа. Мократа ѝ коса, стигаща до раменете, висеше на кичури.
— Колко уиски изпи, Сейди?
— Само няколко глътки, като видях, че хапчетата не действат. Опитах се да ти отговоря, докато ме разтърсваше и ми биеше шамари.
— Ако очакваш да ти се извиня, ще има да почакаш. Успокоителните хапчета и алкохолът са убийствена комбинация.
— Все ми е едно. И преди са ме удряли.
Сетих се за Марина и потръпнах. Не беше същото, но шамарът си е шамар.
Тя отиде до стола в ъгъла, седна и се загърна по-плътно с кърпата. Приличаше на нацупено хлапе.
— Обади се приятелят ми Роджър Бийтън. Казах ли ти?
— Да.
— Добрият ми приятел Роджър. — Погледът ѝ сякаш ме предизвикваше. Не реагирах. Все пак животът си беше неин. Просто исках да се уверя, че ще остане жива.