Като осъзнах, че крача безцелно из кухнята — неспособен да заспя, неспособен да чета, да гледам телевизия, да изям сготвените с желание зеленчуци — се метнах в колата и потеглих към града. Беше станало седем без петнайсет и имаше много свободни места за паркиране по Мейн Стрийт. Спрях от отсрещната страна на „Кенебек Фрут“ и останах зад волана, загледан в олющената реликва, някога процъфтяващ бизнес в малкото градче. След края на работния ден магазинчето сякаш чакаше бригадата за събаряне. Единственият белег за човешко присъствие бяха няколкото реклами на „Мокси“ („ПИЙТЕ «МОКСИ», ЗА ДА СТЕ ЗДРАВИ!“ пишеше на най-голямата) и дори те бяха толкова старомодни, че вероятно събираха прах от години.
Сянката на „Кенебек Фрут“ се протягаше през улицата, сякаш искаше да докосне колата ми. От дясната страна, на мястото на някогашния магазин за алкохол, сега се издигаше спретната тухлена сграда, в която се помещаваше клон на Ки Банк. На кого му беше притрябвала „Зелена фасада“, когато спокойно можеш да отскочиш до най-близкия хранителен магазин и да си тръгнеш с бутилка „Джак Даниълс“ или кафеено бренди? И то не в глупава хартиена торба; в нашето съвремие използваме найлонови, синко. Издържат хиляди години. А както сме подхванали темата за бакалиите, никога досега не бях чувал за „Ред енд Уайт“. Всички в Лисбон Фолс пазаруваха от Ай Джи Ей, удобно разположен на шосе 196. Намираше се точно срещу старата гара, в която в момента се помещаваха магазин за тениски и студио за татуировки.
И въпреки всичко, чувствах миналото съвсем наблизо — може би заради златистия оттенък на гаснещата лятна светлина, която винаги ми се беше струвала някак свръхестествена. Имах чувството, че 1958 година още си е тук, но е скрита под тънката покривка на изминалите години. И ако всичко от този следобед не се беше случило само във въображението ми, истината не беше далеч.
„Иска от мен да направя нещо. Нещо, с което би се заел собственоръчно, ако не беше ракът. Каза, че се е върнал назад във времето, и е останал там четири години (поне по мой спомен), но явно четири години не са били достатъчни.“
Бях ли готов отново да сляза по онези стълби и да остана там повече от четири години? Един вид да се заселя там? Да се завърна в моето време две минути по-късно… само че като мъж с прошарена коса, прехвърлил четирийсетте? Не можех да си го представя, но пък не можех да си представя и на какво толкова важно беше попаднал Ал. Знаех само, че четири, шест или осем години от живота ми бяха твърде много дори за предсмъртно желание.
Все още имаше два часа до срещата ми с Ал. Реших да се прибера вкъщи, да си сготвя още нещо и този път да се насиля да го изям. След това възнамерявах пак да се захвана с есетата. Може и да бях един от малцината пътешественици във времето — ако става за въпрос, двамата с Ал може и да бяхме единствените в цялата световна история — но учениците ми чакаха крайните си оценки.
Не бях включил радиото, докато пътувах към града, но сега го пуснах. Също като моя телевизор и то получаваше програмите чрез сателити, кръжащи около Земята на разстояние от трийсет и пет хиляди километра — идея, която тийнейджърът от онова време Франк Анисети би посрещнал с ококорени от удивление (но не и пълно недоверие) очи. Хванах „Музиката на шейсетте“ по Радио 6, където „Дани енд дъ Джуниърс“ забиваха „Рокендролът е безсмъртен“ — три или четири енергични, съзвучни гласа, пеещи с динамичния акомпанимент на пиано. Последва ги „Люсил“, изкрещяха от Литъл Ричард, след което Ърни Кей Доу изпя със стонове „Тъща“: „Тя си мисли, че съветите ѝ са от чисто злато, но ако си тръгне, ще съм весел цяло лято.“ Всички парчета до едно бяха свежи и съблазнителни като портокалите, които госпожа Саймъндс и дружките ѝ ровеха през ранния следобед.