— Не знам. Знам само, че не искам да съм сама. Дори ще се любя с теб, само и само да останеш, но не вярвам да ти хареса. Главата ми ще се пръсне от болка…
— Не е нужно да си лягаш с мен, скъпа. Това не е делова сделка.
— Нямах предвид…
— Шшшт. Ще донеса аспирина.
— Ако обичаш, погледни върху аптечката. Може да съм оставила там кутия цигари.
Наистина беше оставила, но като дръпна три пъти от цигарата, която ѝ запалих, клепачите ѝ натежаха и тя задряма. Взех цигарата и я загасих в полите на планината Рак на белите дробове. После взех Сейди в прегръдките си и се отпуснах на възглавниците. Така се унесохме в сън.
Като се събудих с първите лъчи на слънцето, ципът на панталона ми беше смъкнат и чевръста ръка ме опипваше отпред. Обърнах се към Сейди. Тя спокойно подхвърли:
— Светът още е тук, Джордж. Ние също. Хайде да се любим. Но не бързай, бъди нежен с мен. Главата още ме боли.
Бях нежен и не бързах за никъде. И двамата не бързахме. Накрая тя надигна таза си и вкопчи пръсти в раменете ми. Познавах този жест. Означаваше: „О, скъпи, о, боже, ох, че хубаво!“
— Бъди… какъвто… искаш. — Топлият ѝ дъх парна ухото ми и аз потреперих, когато свърших. — Бъди какъвто искаш, прави всичко, само кажи, че няма да си тръгнеш. И че още ме обичаш.
— Сейди… никога не съм преставал.
Закусихме в кухнята, преди да потегля обратно към Далас. Казах на Сейди, че този път наистина живея в Далас и че веднага щом ми инсталират телефон, ще ѝ дам номера.
Тя кимна и зачовърка с вилицата пържените яйца в чинията си.
— Одеве не се шегувах. Няма да те разпитвам за работата ти.
— Умно решение. Не ме питай, за да не те лъжа.
— Моля?
— Нищо.
— Кажи ми пак, че не си се забъркал в нещо лошо.
— Не съм — уверих я. — Аз съм от добрите.
— Ще можеш ли да ми разкажеш някой ден?
— Надявам се — отвърнах. — Сейди, снимките, дето ти е изпратил…
— Накъсах ги тази сутрин. Не искам да говорим за тях.
— Не е нужно. Но държа да ми кажеш, че не поддържаш контакти с него. Че не се е навъртал наоколо.
— Не е идвал. А и пощенското клеймо беше от Савана.
Бях го забелязал. Но и друго ми бе направило впечатление — че клеймото беше почти отпреди два месеца.
— И не очаквам да дойде. Мисли се за смелчага, но всъщност е страхливец.
Оценката ѝ ми се стори правдоподобна; изпращането на снимките си беше пасивно-агресивно поведение като по учебник. Но пък тя смяташе, че Клейтън няма да узнае къде живее и преподава в момента, а беше сгрешила.
— Човек трудно може да предвиди поведението на психически лабилните, мила. Ако го видиш, ще се обадиш на полицията, нали?
— Да, Джордж. — В гласа ѝ прозвуча нотка на типичното за нея бунтарство. — Ще ти задам още един въпрос, после млъквам по темата, докато не решиш, че си готов да я обсъдим. Ако изобщо някога бъдеш готов.
— Добре. — Опитах да подготвя отговор на въпроса, който бях сигурен, че следва: „От бъдещето ли идваш, Джордж“.
— Ще ти се стори налудничаво.
— Цялата нощ беше налудничава. Давай.
— Ти… — Засмя се и започна да събира чиниите. Отиде с тях до мивката и докато беше с гръб към мен, попита: — Човек ли си? Така де, от планетата Земя ли си?
Доближих я, обхванах с ръце гърдите ѝ и я целунах по тила.
— Абсолютен землянин.
Тя се обърна. Очите ѝ бяха сериозни.
— Имам ли право на още един въпрос?
Въздъхнах:
— Казвай.
— Остават ми около четирийсет минути, преди да тръгна за училището. Случайно да ти се намира още един презерватив? Май открих лек против главоболието.
Двайсета глава
В крайна сметка се оказа, че е трябвало светът да се изправи пред заплахата от ядрена война, та със Сейди да се съберем отново — от това по-романтично накъде?
Добре де, има накъде.
Дийк Симънс, който беше от онези хора, дето винаги си носят кърпичка, като отиват да гледат тъжен филм, одобряваше сто процента. Но не и Ели Докърти. Ето едно странно мое наблюдение: жените пазят по-добре тайните, но мъжете ги приемат по-спокойно. Около седмица след края на Карибската криза Ели повикала Сейди в кабинета си и затворила вратата — лош признак. С присъщата си прямота я попитала дали знае за мен нещо повече отпреди.
— Не — отговорила Сейди.
— Но отново сте заедно, нали?