— Честита нова година, Дж… — Сейди се отдръпна и се намръщи. — Какво има?
Внезапно пред очите ми бе изникнало Тексаското книгохранилище, грозен тухлен квадрат с прозорци като очи. Започнала беше годината, която щеше да се превърне в американски символ.
„Няма да стане. Няма да ти позволя да стигнеш дотам, Лий. Няма да припариш до прозореца на шестия етаж. Заклевам се.“
— Джордж?
— Незнайно защо ме побиха тръпки — казах. — Честита Нова година. — Понечих да я целуна, но тя ме спря.
— Почти е настъпил моментът, права ли съм? Предстои ти да изпълниш мисията си.
— Да — отвърнах. — Но не тази нощ. Тази нощ сме важни само двамата с теб. Целуни ме, скъпа. Да танцуваме.
В края на 1962 и началото на 1963 имах два живота. Хубавият беше в Джоди. Другият беше в Далас.
Лий и Марина пак се събраха. Първата им къща в Далас беше съборетина близо до Уест Нийли. Де Мореншилд им помогна да се нанесат. Джордж Баухе не се вясваше. Нямаше ги и другите руски емигранти. Лий ги беше прогонил. „Мразеха го — беше написал Ал в бележките си и под него: — Той искаше да го мразят.“
Разпадащата се тухлена сграда на Елсбет Стрийт 604 бе разделена на четири-пет апартамента, пръскащи се по шевовете от бедняци, които се трудеха усърдно, пиеха усърдно и раждаха орди кресливи сополанковци. В сравнение с тази квартира фортуъртският апартамент на Осуалдови изглеждаше прекрасен.
Не ми беше необходимо електронно оборудване, за да разбера, че бракът им не върви; Марина продължи да носи къси панталонки дори когато времето застудя, сякаш за да демонстрира синините си. И сексапила си, разбира се. Джун кротко седеше в количката си и вече не пищеше, когато родителите ѝ се караха: само ги гледаше и смучеше пръстчето си или биберона.
През един ноемврийски ден на 1962 година на връщане от библиотеката видях Лий и Марина на ъгъла на Уест Нийли и Елсбет Пак се караха. Няколко клюкари, повечето жени (по това време мъжете бяха на работа) бяха излезли на верандите и наблюдаваха кавгата. Джун седеше в количката смълчана и забравена, загърната с пухкаво розово одеяло.
Двамата спореха на руски, но от жестовете на Лий (той обвинително размахваше пръст) се разбираше коя е поредната ябълка на раздора. Марина носеше прилепнала черна пола и ципът отляво беше отворен до половината. Може би се беше развалил, но ако се съдеше по думите на Осуалд, всеки би си помислил, че жена му е тръгнала на лов за мъже.
Тя отметна косата си, посочи към Джун, после махна към новото им жилище — към разнебитените улуци, пропускащи черна вода, към боклуците и бирените кутийки по олисялата морава — и закрещя на английски:
— Казваш хубави лъжи, после водиш жена и бебе в тази кочина!
Лицето му пламна и той скръсти ръце на мършавите си гърди, сякаш да ги закове там и да им попречи да нанесат поредните удари. Вероятно щеше да успее — поне този път — ако Марина не се беше изсмяла и не беше завъртяла пръст около ухото си — универсален жест за хората по целия свят. После понечи да се обърне. Той я дръпна назад, ритна количката и едва не я преобърна. Заби юмрук в лицето на жена си, която падна на напукания тротоар и вдигна ръце, за да се предпази:
— Не, Лий, не! Не удряй ме повече!
Той не я удари. Дръпна я да се изправи и я разтресе. Главата ѝ се люшкаше като на парцалена кукла.
— Хей! — обади се някой вляво от мен и аз стреснато подскочих. — Хей, момко!
Дрезгавият глас беше на възрастна жена с проходилка. Бабката с розова памучна нощница и с ватенка отгоре стоеше на верандата си. Щръкналата ѝ прошарена коса ми напомни за хилядаволтовата прическа на Елза Ланчестър в „Булката на Франкенщайн“.
— Онзи ще пребие женицата! Тичай да го спреш!
— Не мога, госпожо — отговорих. Гласът ми прозвуча неуверено. Мислех да добавя: „Не се бъркам в отношенията между съпрузи“, но щях да излъжа. Истината беше, че не смеех да сторя нещо, което би могло да промени бъдещето.
— Страхливец! — възмути се тя.
„Обади се на ченгетата“ — едва не казах, по навреме прехапах език. Ако внушах тази мисъл на бабката, пак имаше вероятност да променя бъдещето. Щяха ли да дойдат ченгетата? Бележникът на Ал мълчеше по този въпрос. Знаех само, че Осуалд никога няма да попадне в затвора заради домашно насилие. Предполагам, по онова време и на онова място малцина мъже ги сполетяваше такава съдба.
Той повлече Марина към къщата, със свободната си ръка дърпаше количката. Бабичката ме стрелна със смразяващ поглед, накуцвайки, се прибра. Същото направиха и другите зяпачи. Представлението беше свършило.