През този ден отново стоях на отсрещната страна на улицата и наблюдавах милата сценка и отново подскочих, стреснат от дрезгавия глас на възрастната дама с проходилката.
— Няма да е за дълго, мен слушай.
— Вероятно сте права — отвърнах.
— Няма да се учудя, ако я убие. Знам ги аз такива като него. — Очите ѝ под щръкналата коса ме инспектираха с ледено презрение. — А ти няма да си мръднеш пръста да ѝ помогнеш, нали, Зайко Байко?
— Не познахте — възразих. — Ако положението се влоши, ще се намеся.
Беше обещание, което възнамерявах да изпълня, макар и не заради Марина.
В деня след вечерята у Сейди намерих в пощенската си кутия бележка от Осуалд, подписана от А. Хайдел. Познавах този псевдоним от записките на Ал. А-то беше за Алек — така го наричала на галено Марина, докато живеели в Минск.
Съобщението не ме обезпокои, тъй като явно всички съседи бяха получили същото. Листовките бяха напечатани върху розова хартия (вероятно открадната от настоящото работно място на Осуалд) и видях поне десетина, хвърлени в канавките. Жителите на далаския квартал Оук Клиф не се отличаваха със съвестно събиране на боклука.
Текстът гласеше:
По време на вечерното телвизионно предаване „Християнски крастоносен поход“ на Били Джеймс Харджис Канал 9 ще предостави ифирно време на ГЕНЕРАЛ ЕДУИН УОКЪР, фашист от десницата, който подкокороса Джон Кенеди да нападне мирния народ на Куба и организира расистки ДЕСКРИМИНАЦИОННИ КАМПАНИИ из целия Юг. (Ако не вярвате на информацията, прегледайте списание „ТВ справочник“) Тези двамата бранят всичко, срещу което се бихме през Втората световна война, и фашистките им БРЪТВЕЖИ нямат място на ифирните чистоти. ЕДУН УОКЪР беше един от БЕЛИТЕ БОКЛУЦИ, дето се опитаха да попречат на ДЖЕЙМС МЕРЕДИТ да се запише в МИСИСИПСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ. Ако обичате Америка, протестирайте срещу ифирното време, предоставено на онези, които приповядват ОМРАЗА и НАСИЛИЕ. Напишете писмо! А най-добре елате пред сградата на Канал 9 на 27 декември и стъчкувайте!
Поразмишлявах върху правописните грешки, после сгънах листовката и я пъхнах в кутията с ръкописите си.
Ако е имало протест пред телевизионната станция, той не беше отразен в „Слаймс Хералд“. Съмнявах се някой да беше отишъл, дори самият Лий. Естествено аз не отчетох присъствие, но включих на Канал 9 в четвъртък вечерта, нетърпелив да зърна човека, когото Лий — или поне на него бе приписана ролята — скоро щеше да се опита да убие.
Отначало на екрана се появи само Харджис, който беше седнал зад голямо бюро и се преструваше, че си води бележки, докато вървеше запис на „Военният химн на републиката“. Беше възпълничък тип със зализана черна коса. Щом музиката затихна, той остави химикалката, погледна в камерата и каза:
— Добре дошли в „Християнски кръстоносен поход“, драги приятели. Нося ви чудесна вест — Исус ви обича. Да, обича всеки един от вас. Да се помолим заедно.
Цели десет минути Харджис надува главата на Всевишния с благодарности, задето му е позволил да разпространява словото Му, и приканвайки Го да благослови вестилите се с мир. После стана делови и се помоли на Господ да въоръжи Избрания народ с меча и бронята на правдата, за да победи комунизма, надигнал грозната си глава само на сто и петдесет километра от Флорида. Помоли Го още да дари президента Кенеди с мъдростта (каквато той, бидейки по-гъст с Онзи горе, вече притежаваше), нужна да се намеси и да изкорени бурените на безбожието. Освен това призова Бог да сложи край на разрастващата се комунистическа заплаха в американските кампуси — изглежда, фолклорната музика представляваше елемент от тази заплаха, но по този въпрос Харджис се оплете като пиле в кълчища и загуби нишката на мисълта си. Накрая благодари на Господ за тазвечерния гост, героя от битките при Анцио и при язовира „Чо Сън“, генерал Едуин А. Уокър.