Изключих телевизора.
Отношенията между Лий и Марина през януари и февруари на 1963 година ме подсетиха за една тениска, която Кристи често носеше през последната година от брака ни. Отпред беше щампован свирепо ухилен пират, а отдолу пишеше: „ПОБОИЩАТА ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАТ, ДОКАТО НЕ СЕ ПОВИШИ МОРАЛЪТ.“ Доста побоища имаше на Елсбет Стрийт 604 през онази зима. Всички от квартала чувахме виковете на Лий и крясъците на Марина — понякога гневни, понякога от болка. Никой не се намеси, включително моя милост.
Не че Марина беше единствената съпруга, която редовно ядеше пердах в Оук Клиф; петъчните и съботните Нощни Побоища явно бяха местна традиция. Единственото ми желание през онези потискащи сиви месеци беше да видя края на безкрайната противна сапунена опера, за да прекарвам цялото си време със Сейди. Щях да се уверя, че Лий ще се опита сам да убие генерал Уокър, и да приключа работата си. Не можех да съм сигурен, че ако Осуалд действа самостоятелно в този случай, ще стори същото и в другия, но повече не можех да направя. Възнамерявах, като се погрижа и за най-малките подробности — е, за повечето — да избера време и място и да застрелям Лий Осуалд, без да ми мигне окото, както бях сторил и с Франк Дънинг.
Времето минаваше. Бавно, но сигурно. Един ден, скоро след като Осуалдови се бяха нанесли в горния апартамент на Нийли Стрийт, видях Марина да говори със старицата с проходилка и фризура а ла Елза Ланчестър. И двете се усмихваха. Бабката попита нещо. Марина се засмя, кимна и сложи ръце на корема си.
Стоях до прозореца, държах бинокъла и не усещах, че съм зяпнал от изумление. В записките на Ал не се споменаваше подобен развой на събитията: или защото не е знаел, или защото не му е пукало. Но на мен ми пукаше.
Жената, чийто съпруг се подготвях да убия от четири години насам, отново чакаше дете.
Двайсет и първа глава
На втори март 1963 година семейство Осуалд се нанесоха на горния етаж на къщата, в която живеех под наем. Бяха опаковали багажа си в кашони от алкохолни напитки и ги пренесоха на ръка. Скоро ролките на малкото японско записващо устройство започнаха да се въртят редовно, но най-често използвах слушалките. Така разговорите от горния етаж звучаха нормално вместо със забавено темпо, но и без това не разбирах кой знае колко.
Една седмица, след като с Осуалдови станахме съседи, отидох в една от заложните къщи на Грийнвил Авеню, за да си купя револвер. Първият револвер, който служителят ми показа, беше „Колт“ трийсет и осми калибър. Същия модел, който бях купил от Дери.
— Идеално средство против джебчии и апаши, дето ти влизат в къщата — похвали го продавачът. — Уцелва муха от двайсет метра.
— Петнайсет — поправих го. — Така са ми казвали.
Онзи повдигна вежди:
— Хубаво де, нека са петнайсет. Всеки, който е толкоз глупав, че…
„… да се пробва да ми тафи кинтите, ще е бая по-близо.“
— … да ти скочи, ще е по-близко, та какво решаваш?
Първата ми мисъл беше да наруша усещането за хармония (миналото се стреми към хармония) и да му кажа, че искам нещо друго, да речем револвер четирийсет и пети калибър, но това можеше да е фатално. Знае ли човек? Аз знаех само, че револверът, който бях купил в Дери, ми беше свършил работа.
— Колко струва?
— Ще ти го дам за дванайсетачка.
Искаше два долара повече, отколкото бях платил в Дери, но, разбира се, онзи револвер бях купил преди четири години и половина. Предвид инфлацията два долара повече бяха нищо и половина. Поисках да включи в цената и кутия патрони и той се нави.
Като ме видя да прибирам револвера и амунициите в куфарчето, което си носех, подхвърли:
— Що да не ти продам и един кобур, синко? Май не си тъдявашен и сигурно не знаеш, ама в Тексас е легално да се носи оръжие без разрешително, стига да нямаш досие при ченгетата. Ти имаш ли?
— Не, но не очаквам да ме оберат посред бял ден.
Онзи кисело се усмихна:
— Човек хабер си няма какво може да го сполети на Грийнвил Авеню. Преди няколко години един се гръмна в главата само на пресечка оттук.
— Сериозно?
— Тъй вярно, сър. Гръмна се пред бар „Пустинна роза“. Заради жена естествено. Все заради жени стават тия ми ти работи.
— Така си е — отвърнах. — Понякога е и заради политиката.
— Махни я тая политика, жените са причина за всичко, малкия.
Бях паркирал на четири пресечки от заложната къща и за да се върна при новата си (нова за мен) кола, трябваше да мина покрай „Фейт Файненшъл“ където през есента на 1960 бях заложил на „Пиратите“. Същият тип, който тогава ми връчи двеста долара, днес стърчеше отпред и пушеше. Пак носеше зелената козирка. Изгледа ме равнодушно — очевидно не ме позна.