Това се случи един петъчен следобед и от Грийнвил Авеню потеглих към Кендълуд, където ме чакаше Сейди. Пренощувахме в едно от бунгалата, както ни беше обичаят през онази зима. На следващия ден тя се върна в Джоди и в неделя се видяхме на църковната служба. След проповедта, докато се здрависвахме с околните и си казвахме: „Мир вам“, мислите ми се насочиха — не без притеснение — към револвера в багажника на колата ми.
По време на неделния обяд Сейди попита:
— Колко още ти остава? До края на мисията де.
— Ако всичко върви по план, около месец.
— А иначе?
Прокарах пръсти през косата си и отидох до прозореца.
— Не знам. Други въпроси?
— Да — отвърна спокойно тя. — Искаш ли бита сметана върху черешовия пай?
— И още как! — казах. — Обичам те, скъпа.
— Дано. — Стана да донесе десерта и добави: — Защото ме поставяш в много неизгодно положение — чувствам се като в набрано лозе.
Останах до прозореца. По улицата бавно мина кола („Ретрокола, ама не е бракма“, както се изразяваха диджеите по „Кей-Лайф“) — и отново долових познатата благозвучна хармония. Но по онова време редовно я усещах, понякога безпричинно. Ни в клин, ни в ръкав си спомних акронима СТРАХ, популярен сред анонимните алкохолици, и означаващ „Съмнителни теории (които са) реални, ако халюцинираш.“
Този път обаче ми хрумна една асоциация. Колата беше бяло-червен „Плимут Фюри“ като онзи, който бях видял на паркинга на фабрика „Уорумбо“ в Лисбон Фолс недалеч от портала към 1958 година. Спомних си как докоснах капака на багажника, за да се уверя, че автомобилът е истински. Регистрационният номер на този плимут беше от Арканзас, а не от Мейн, ала… все пак онази хармония… Онова чувство, че ако знаех какво означава, щях да знам всичко. Навярно беше глупаво, но и вярно.
„Човекът с жълтата карта знаеше — помислих си. — Знаеше и това го уби.“
Плимутът даде ляв мигач, зави по Мейн Стрийт и изчезна от погледа ми.
— Ела да хапнеш десерт — каза Сейди зад гърба ми и аз подскочих.
Според анонимните алкохолици СТРАХ е абревиатура и на нещо друго: „Стига търси резултати, ами хуквай.“
Като се върнах на Нийли Стрийт онази вечер, сложих слушалките и прослушах последния запис. Очаквах само разговори на руски, но този път чух и английска реч. И пляскане на вода.
Марина: (Говори на руски.)
Лий:
— Не мога, мамче, във ваната съм с Джуни!
(Още плискаме и смях — този на Лий и пискливо бебешко кикотене.)
Лий:
— Мамче, наводнихме се! Плис-пляс, Джуни! Лошо момиче такова!
Марина:
— Вие избършете! Зайета съм! Зайета! — (Но и тя се залива от смях.)
Лий:
— Не мога, да не искаш бебето да… — (Руски.)
Марина: (Говори на руски — хока и се смее едновременно.)
(Още плискане. Марина си тананика някаква попмелодия, излъчвана по радиото. Звучи симпатично.)
Лий:
— Мамче, я ни донеси играчките!
Марина:
— Да, да, без играчки не можете.
(Пляскането се чува по-силно. Вероятно вратата на банята е отворена докрай.)
Марина: (Говори на руски.)
Лий (с глас на капризно момченце):
— Мамче, забравила си гумената топка.
(Силен плясък — бебето пищи доволно.)
Марина:
— Ето всички играчки за принц и принцйеса.
(И тримата се смеят — радостта им ме смразява.) Лий:
— Мамче, донеси ни (руска дума). Влезе ни вода в ухото.
Марина (смее се):
— О, Боже, не знаете кога спрете!
През онази нощ дълго лежах буден и мислех за тримата. За пръв път бяха щастливи и защо не? Новото им жилище не беше кой знае какво, но все пак беше по-свястно от предишната съборетина. Може би дори съпрузите спяха в едно легло, а Джун за разнообразие беше щастлива, вместо изплашена до смърт.
А и вече бяха четирима в леглото. Четвъртият член на семейството беше в утробата на майка си.
Също като в Дери събитията започнаха да се развиват по-бързо, само че сега времето летеше към десети април вместо към Хелоуин. Записките на Ал, на които разчитах, ставаха все по-безполезни. До епизода с покушението над Уокър Ал беше описвал най-вече намеренията и действията на Лий, а през онази зима в живота на Осуалдови, особено в този на Марина, бяха настъпили нови събития.