Звучаха като нови.
Исках ли да се преселя в миналото? Не. Но копнеех да го изживея отново. Дори само за да чуя как е звучал Лиъл Ричард, когато е бил на върховете на класациите. Или да се кача на самолет на авиолиниите „Транс Уърлд“, без да ми се налага да събувам обувките си, да минавам през рентген и метален детектор.
Пък и не бих отказал да изпия още една безалкохолна бира.
Трета глава
Гномът действително развяваше флаг, но не беше американският. Не беше и мейнският, на който фигурираше лос. Този имаше вертикална синя лента и две дебели хоризонтални — горната бяла, долната червена, плюс една звезда. Потупах гнома по островърхата шапка и изкачих стълбите пред малката къщичка на Вайнинг Стрийт, а в главата ми звучеше едно забавно парче на Рей Уайли Хъбард: „Много ви здраве, идваме от Тексас“.
Вратата се отвори, преди да натисна звънеца. Ал се появи с пижама и халат върху нея, а внезапно побелялата му коса стърчеше на масури — такава прическа е способна да ти направи само възглавницата. Но сънят (и болкоуспокояващите, разбира се) му се бяха отразили добре. Още си изглеждаше болен, но бръчките край устата му май се бяха поопънали и докато ме превеждаше през късото коридорче към всекидневната, ми се стори, че движенията му са станали по-уверени. Поне вече не притискаше дясната си ръка към лявата мишница, като че всеки момент щеше да се разпадне.
— Малко дойдох на себе си, личи ли? — попита ме с дрезгавия си глас, докато се разполагаше на фотьойла пред телевизора. Не седна на него, а се стовари отгоре му.
— Личи. Какво ти казаха докторите?
— Онзи в Портланд твърди, че няма надежда, дори да се подложа на химиотерапия и облъчване. Същото ми каза и докторът от Далас. През 1962. Хубаво е да знаеш, че някои неща не се променят, нали?
Отворих уста и пак я затворих. Понякога човек просто занемява, губи и ума, и дума.
— Няма какво да увъртаме — обади се той вместо мен. — Знам, че смъртта е неудобна тема за разговор, особено когато умиращият сам си е виновен, но нямам време за финес. Съвсем скоро ще ме вкарат в болницата, ако не за друго, то защото няма да съм способен сам да ходя до тоалетната. Не смятам да се дера като магаре, затънал до колене в собствените си лайна.
— Какво ще стане със закусвалнята?
— Край със закусвалнята, друже. Дори да бях здрав като бик, до края на месеца вече щях да съм офейкал. Нали знаеш, че тук бях под наем?
Не знаех, но ми се стори логично. Макар името „Уорумбо“ да си стоеше, фабриката се беше превърнала в модерен търговски център, което означаваше, че Ал плаща наем на някоя корпорация.
— Време беше за подновяване на договора, а „Мил Асошиейтс“ искат да използват мястото за нещо, дето се казва „Ел Ел Бийн Експрес“. Пък и твърдят, че скромната ми закусвалня загрозявала пейзажа.
— Глупости! — възкликнах, и то с толкова искрено възмущение, че Ал се изхили. Смехът щеше да премине в пристъп на кашлица и той го потисна. Зад стените на собствения си дом не използваше тоалетна хартия, носни кърпички или салфетки за отхрачването; на масичката до стола му имаше пакет дамски превръзки. Очите ми все се насочваха към него. Опитвах се да ги отклоня, да ги насоча към снимката на стената, където Ал беше прегърнал красива жена, но те си знаеха своето. Ето едно философско прозрение за ориста човешка: когато стигнеш дотам, че само „Оуейс“ могат да попиват храчките, изхвърляни от негодуващото ти тяло, сериозно си загазил.
— Благодаря ти за реакцията, друже. Бих вдигнал тост по случая. Дните ми на алкохолна консумация приключиха, но поне в хладилника има студен чай. Би ли ни обслужил?
В ресторанта Ал използваше масивни стъклени съдове, но каната със студения чай ми приличаше на истински кристал „Уотърфорд“. На повърхността лениво плуваше цял лимон с прорези по кората, през които да се процежда сокът. Напълних две чаши с лед, налях от чая и се върнах във всекидневната. Ал отпи голяма глътка и затвори блажено очи.
— Леле, колко е хубав! Точно в момента всичко в Света на Ал е хубаво. Оная дрога прави чудеса. Естествено води и до пристрастяване, но пък си я бива. Даже малко намали кашлицата. Към полунощ болката пак ще започне да се обажда, но дотогава ще имаме време да си поприказваме. — Пак отпи и ме погледна с печална сладост в очите. — Излиза, че хубавото си е хубаво дори към края. Кой би предположил?
— Ал, какво ще се случи с онзи… онзи тунел към миналото, ако махнат фургона ти и построят магазин на негово място?