Ухото ми в апартамента на Осуалд беше оглушало.
Миналото е неотстъпчиво.
След десетминутен разговор — може би за политика, може би за досадните жени, а може би за нови планове за убийството на генерал Едуин Уокър — Де Мореншилд забързано слезе по външното стълбище и потегли с колата.
Стъпките на Лий прозвучаха над главата ми — троп, туп, троп. Последвах ги до спалнята си и насочих микрофона към мястото, на което затихнаха. Нищо… нищо… после приглушено, но разпознаваемо хъркане. Когато след два часа Рут Пейн остави Марина и Джун, Осуалд още беше в страната на сънищата. Марина не го събуди. И аз не бих събудил дребната злонрава гад.
След този ден Осуалд започна все по-често да отсъства от работа. Дори да знаеше, Марина не изглеждаше притеснена. Може и да не беше забелязала. Цялото ѝ внимание беше отдадено на новата ѝ приятелка Рут. Побоищата се бяха поразредили не защото съпрузите се обичаха повече, а понеже почти не се свъртаха вкъщи. Лий често взимаше фотоапарата си, когато излизаше. Благодарение на записките на Ал знаех къде ходи и какви ги върши.
Един ден, след като тръгна към автобусната спирка, се качих в колата си и потеглих към Оук Лоун Авеню. Целта ми бе да изпреваря автобуса на Лий и я постигнах. Съвсем безпроблемно. От двете страни на Оук Лоун имаше свободни места за паркиране, но червеният ми шевролет с крилата задница се набиваше на очи и не исках да рискувам Лий да го забележи. Оставих го на паркинга на хранителен магазин „Алфа Бета“ на другата пресечка и тръгнах към Търтъл Крийк Булевард. Тук къщите бяха в осъвременен мексикански стил със сводове и с гипсова мазилка. Палми засенчваха алеите за коли, моравите бяха обширни, дори видях един-два фонтана.
Пред номер 4011 спретнат мъж (който поразително приличаше на Рандолф Скот, актьора от уестърните) тикаше косачка. Едуин Уокър видя, че го гледам, и шеговито ми козирува. Отвърнах на поздрава му. Мишената на Лий Осуалд се върна към косенето, а аз отминах.
В този квартал ме интересуваха Търтъл Крийк Булевард (местожителството на генерала), Уайклиф Авеню (където бях паркирал), Ейвъндейл Авеню (накъдето се запътих, след като отвърнах на поздрава на Уокър) и Оук Лоун, търговска уличка, минаваща зад къщата на генерала. Най-голям интерес представляваше Оук Лоун, защото тъкмо оттук Лий щеше да дойде и да избяга през нощта на десети април.
Застанах пред „Тексаски обувки и ботуши“, вдигнах яката на дънковото си яке и пъхнах ръце в джобовете. След около три минути автобусът спря на ъгъла на Оук Лоун и Уайклиф. Първи слязоха две жени с платнени пазарски торби, Лий ги последва. Носеше кафяв хартиен плик като онези, в които работниците си носят обяда.
Закрачи бавно към внушителната църква на ъгъла, прочете таблото за обяви, извади малък бележник от джоба на панталона си и си записа нещо. После тръгна към мен и пътьом пъхна бележника в джоба си. Това не го бях предвидил. Ал смяташе, че Осуалд ще скрие пушката до железопътната линия от другата страна на Оук Лоун Авеню, на около километър оттук. Но очевидно не беше прав, защото Лий дори не погледна в онази посока. Беше на шейсет-седемдесет метра от мен и бързо се приближаваше.
Ще ме види и ще ме заговори — помислих си. — Ще каже: „Не си ли съседът ми от долния етаж? Какво търсиш тук?“ Ако го направеше, бъдещето щеше да се наклони в друга посока. Което можеше да се окаже фатално.
Загледах се в обувките и ботушите на витрината, усещайки как потта се стича по врата ми. Когато накрая реших да рискувам и извърнах поглед наляво, Лий вече го нямаше. Все едно беше изчезнал като по магия.
Тръгнах бавно по улицата. Съжалих, че не се бях сетил да си сложа шапка и дори слънчеви очила. Страхотен таен агент бях, няма що!
Скоро стигнах до кафене, на чиято витрина висеше табела с надпис „ПРЕДЛАГАМЕ ЗАКУСКА ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН“. Лий не беше вътре. Минах по тясната уличка зад кафенето, погледнах надясно и видях Осуалд. Стоеше с гръб към мен. Беше извадил фотоапарата си от хартиения плик, но не снимаше в момента. Вдигаше капаците на кофите за смет, надникваше вътре и пак ги затваряше.