Всяка моя костица… по-скоро всеки мой инстинкт ме подтикваше да се махна оттук, преди Лий да се обърне и да ме види, но бях като хипнотизиран. Мисля, че същото щеше да се случи с всеки друг в моето положение. В крайна сметка колко често ни се удава възможността да наблюдаваме човек, планиращ хладнокръвно убийство?
Той направи още няколко крачки, после се спря до кръгла желязна плоча, вградена в бетона. Опита се да я вдигне, обаче не успя.
Уличката беше дълга стотина метра, непавирана и цялата в дупки. Към средата ѝ телените мрежи, ограждащи тревясалите задни дворове и празните парцели, отстъпваха място на високи дъсчени огради, обрасли с бръшлян, позалинял след мразовитата зима. Лий поразбута зелената плетеница и дръпна една дъска. Тя поддаде и Осуалд надникна през отвора.
Аксиомата, че трябва да счупиш някое и друго яйце, за да си приготвиш омлет, беше вярна, но си казах, че вече предостатъчно съм насилил късмета си. Тръгнах обратно по уличката. На ъгъла спрях до църквата, привлякла погледа на Лий. Оказа се мормонска. На таблото за обяви пишеше, че редовните служби са всяка неделна сутрин, а всяка сряда в деветнайсет часа са службите за наскоро приобщени, след което се сервирали сандвичи и безалкохолни напитки.
Десети април се падаше в сряда и планът на Лий (ако предположим, че не беше на Де Мореншилд) вече се избистряше: предварително щеше да скрие пушката зад разхлабената дъска, после щеше да изчака, докато приключи службата за новодошлите (и почерпката, разбира се). Щеше да чуе как богомолците, развеселени и бърборещи, се отправят към автобусната спирка. Автобусите минаваха на всеки четвърт час и бяха много редовни. Лий щеше да стреля, отново да скрие оръжието зад дъската (не до железопътната линия), после щеше да се шмугне между миряните и да офейка със следващия автобус.
Погледнах наляво тъкмо когато излезе от тясната уличка. Фотоапаратът беше прибран в хартиения плик. Осуалд отиде до автобусната спирка и се облегна на стълба. Някакъв мъж се приближи до него и двамата се заговориха. Питах се дали този човек е непознат или поредното другарче на Де Мореншилд. Случаен минувач или съратник? Защо не и Неизвестният стрелец, който — според конспиративните теории — е дебнел в засада от затревеното хълмче близо до Дийли Плаза, очаквайки кортежа на Кенеди? Казах си, че предположенията ми са налудничави, но всъщност не бях сигурен за каквото и да било. В това беше проблемът.
И така щеше да е, докато не видех със собствените си очи как Осуалд действа сам на десети април. Пак щях да се съмнявам, но щеше да е достатъчно, за да продължа.
За да убия бащата на Джуни.
Автобусът пристигна с ръмжене и спря. Таен агент Х-19 — познат и като Лий Харви Осуалд, прочутият марксист и бияч на жени — се качи. Изчаках автобусът да се отдалечи, върнах се на уличката, стигнах до края ѝ и влязох в просторен неограден двор. До бензинова колонка беше паркиран шевролет бискейн, модел петдесет и седма или петдесет и осма година, паркиран до сонда за природен газ. Наблизо имаше барбекю на триножник. Отвъд него се виждаше задната стена на голяма тъмнокафява къща. Домът на генерала.
Погледнах надолу и забелязах в пръстта пряспа следа от влачене на нещо тежко. Следата се проточваше до боклукчийска кофа. Не бях видял Лий да тътрузи кофата, но знаех, че той я е преместил. В нощта на десети щеше да подпре на нея приклада на пушката.
В понеделник, двайсет и пети март, Лий се зададе по Нийли Стрийт е продълговат пакет, увит в кафява хартия. През мъничката пролука между пердетата виждах надписите „ПРЕПОРЪЧАНО“ и „ЗАСТРАХОВАНО“, отпечатани с големи червени букви. За пръв път Осуалд изглеждаше плах и напрегнат; често се оглеждаше, вместо да надникне в зловещия интериор в главата си. Знаех какво има в пакета: 6.5 милиметрова пушка „Каркано“ — позната и като „Манлихер-Каркано“ с оптически мерник, изпратена от „Спортни стоки «Клайн»“ в Чикаго. Пет минути след като Лий се изкачи по външното стълбище, оръжието, чийто изстрел щеше да промени световната история, беше скрито в гардероб над главата ми. Шест дни по-късно Марина беше снимала мъжа си, хванал пушката, пред прозореца на всекидневната ми, но аз бях пропуснал този момент. Падаше се неделя и бях в Джоди. С наближаването на фаталната дата уикендите, прекарани със Сейди, се бяха превърнали в най-важното, най-скъпото нещо в живота ми.