Стреснах се от нечий шепот:
— Още не е твърде късно.
Осъзнах, че съм проговорил насън.
Сейди промърмори нещо и се обърна в леглото. Познатото скърцане на пружината ме ориентира за мястото и за времето: бунгалата в Кендълуд, пети април 1963 година. Напипах часовника си върху нощното шкафче и примижах към ярките цифри. Часът беше два и петнайсет през нощта, което означаваше, че всъщност е шести април.
Още не е твърде късно.
Не е късно за какво? Да не се намесвам, да не дърпам дявола за опашката ли? Идеята да се откажа беше доста примамлива, Бог ми е свидетел. Ако не зарежех плана си и нещата се объркаха, това можеше да е последната ми нощ със Сейди. Последната.
Дори да се наложи да го очистиш, не е нужно да го правиш веднага.
Така си беше. След неуспешния опит за убийство на генерала Осуалд щеше да се покрие за известно време в Ню Орлиънс (в поредният гаден апартамент, който вече бях посетил), но чак след две седмици. Щях да разполагам с предостатъчно време да му светя маслото. Обаче имах усещането, че ще е грешка да отлагам за дълго. Вероятно щях да си изнамирам причини да протакам. Най-добрата се намираше в леглото до мен: стройна, разкошна и изкушаващо гола. Може би тя беше един от многото капани, заложени от неотстъпчивото минало, но това не беше от значение, защото я обичах. Представях си сценария, в който ми се налагаше да си плюя на петите, след като убиех Осуалд. И къде щях да избягам? Обратно в Мейн, разбира се. С надеждата да се изплъзвам на ченгетата достатъчно дълго, че да се добера до портала и да се укрия в бъдеще, в което Сейди Дънхил е… ами… около осемдесетгодишна. Ако изобщо беше жива. Като я гледах как пуши като комин, едва ли щеше да доживее до шейсет.
Станах и отидох до прозореца. Само няколко бунгала бяха заети през онзи уикенд в началото на пролетта. Видях изцапан с кал или с тор пикап с ремарке, пълно със селскостопански инвентар. Мотоциклет с кош марка „Индиан“. Няколко комбита. И двуцветен плимут фюри. Луната ту се скриваше зад разпокъсаните облаци, ту надничаше иззад тях, ето защо не можах да различа цвета на долната половина на автомобила, но така или иначе бях почти сигурен какъв е.
Нахлузих панталона, тениската и обувките си. Излязох от бунгалото и прекосих вътрешния двор. Леденият въздух нападна тялото ми, стоплено в леглото, но аз почти не усетих студа. Колата наистина беше модел „Фюри“ и наистина отгоре беше бяла, отдолу — червена, но не беше от Мейн, нито пък от Арканзас; номерът беше от Оклахома, а на лепенката на задното стъкло пишеше: „ДАВАЙТЕ, СУУНЪРС“. Надникнах в купето и видях нахвърляни учебници. Колата явно беше на ученик, вероятно тръгнал на юг да навести семейството през пролетната ваканция. Или пък на двойка разгонени учители, решили да се възползват от факта, че в Кендълуд не записваха имената на гостите.
Прокънтя поредният фалшив акорд, докато миналото се опитваше да се хармонизира. Докоснах багажника, както бях направил и в Лисбон Фолс, после се върнах в бунгалото. Сейди се бе отвила до кръста и като влязох, нахлулият студен въздух я събуди. Тя седна, прикривайки гърдите си с чаршафа, и го пусна, като видя, че съм аз.
— Безсъние ли те мъчи, миличък?
— Сънувах кошмар и излязох да подишам малко чист въздух.
— Какво сънува?
Разкопчах дънките си и захвърлих обувките.
— Не мога да си спомня.
— Опитай. Майка ми твърдеше, че ако разкажеш сънищата си, няма да се сбъднат.
Легнах до нея само по фланелка.
— Моята майка пък казваше, че няма да се сбъднат, ако целунеш любимата си.
— Наистина ли така е разправяла?
— Не.
— Хм — замисли се тя, — звучи ми правдоподобно. Дай да пробваме.
Пробвахме.
После съвсем се разсънихме.
След като се любихме, тя запали цигара. Лежах по гръб и гледах как димът се носи нагоре и се обагря в синьо при срещата си с лунната светлина, проникваща между пролуката в завесите. „Никога не бих оставил пердетата така в апартамента на Нийли Стрийт — помислих си. — В другия си живот, онзи на Нийли Стрийт, винаги съм сам и въпреки това не пропускам да ги дръпна докрай. Освен когато шпионирам. Когато дебна.“
Никак не харесвах онова си амплоа.
— Джордж?
Въздъхнах.
— Не се казвам така.
— Знам.
Погледнах я. Тя дръпна дълбоко от цигарата, безсрамно наслаждавайки се на порока си, както обикновено правеха хората в Страната на миналото.
— Не разполагам с вътрешна информация, ако това си мислиш. Просто чиста логика. Все пак останалата част от миналото ти е измислица. А пък и се радвам. Името Джордж хич не ми е по вкуса. Някак си е… каква беше думата, дето използваш от време на време? Малко е задръстено.