Казах, че искам депозитен сейф. Скоро ръкописите се озоваха в сейф 775. Върнах се на Нийли Стрийт и преживях момент на сковаваща паника, като реших, че съм загубил проклетия ключ от банковия трезор.
„По-спокойно — опитах се да се вразумя. — Някъде в джоба ти е, а дори да си го затрил, новото ти приятелче Ричард Линк с удоволствие ще ти предостави дубликат. Сигурно ще ти струва цял долар.“ В този момент напипах ключа в джоба си под монетите, сякаш го бях призовал с мисълта си. Сложих го на ключодържателя си, където щеше да е на сигурно място. Ако ми се наложеше да изтичам обратно до портала и пак да се отправя в миналото, след като вече съм се върнал в настоящето, ключът щеше да си остане у мен… макар всичко, случило се през последните четири години и половина, да започнеше отначало. Ръкописите в банковия сейф щяха да се загубят във времето. Което вероятно беше за добро.
Лошото беше, че със Сейди щеше да се случи същото.
Двайсет и втора глава
Следобедът на десети април — безоблачен и топъл, беше като предвестник на наближаващото лято. Сложих си памучен панталон и едно от спортните сака, които си бях купил, докато преподавах в Денхолм, а зареденият 38-калибров „Полис Спешъл“ пъхнах в чантата си. Не бях изнервен; моментът беше настъпил, а аз се чувствах като затворен под студен купол. Погледнах си часовника: беше три и половина.
Планирах отново да паркирам пред „Алфа Бета“ на Уайклиф Авеню. Щях да стигна дотам най-късно в четири и петнайсет дори при натоварен трафик. После щях да огледам тясната уличка. Ако беше безлюдна, както очаквах да е по това време, щях да надникна зад разхлабената дъска. Ако Лий наистина беше скрил пушката предварително, както се посочваше в записките на Ал (макар той да беше сгрешил по отношение на мястото), то щях да я видя там.
Предвиждах да се върна в колата си и да наблюдавам автобусната спирка да не би Лий да подрани. Когато в седем часа започнеше службата в мормонската църква, щях да отида в кафенето, в което се сервираше закуска през целия ден, и да седна до витрината. Щях да се преструвам, че се храня, докато наблюдавам автобусите с надеждата Лий да се появи сам. И да не видя грандоманската кола на Джордж де Мореншилд.
Поне такъв беше планът.
Взех чантата и за пореден път погледнах часовника си. 3:33. Шевролетът беше с пълен резервоар и готов да потегли. Ако веднага бях излязъл и се бях качил в него, както планирах, телефонът щеше да зазвъни в празния ми апартамент. Но това не се случи, защото някой почука на вратата тъкмо когато посегнах към валчестата дръжка.
Отворих и видях Марина Осуалд.
Зяпнах я — не бях в състояние да помръдна или да проговоря. Най-вече ме стъписа неочакваната ѝ поява, но имаше и нещо друго. Докато не застанахме лице в лице, не бях забелязал, че големите ѝ сини очи са като очите на Сейди.
Марина или не обърна внимание на объркването ми, или изобщо не го забеляза. Беше погълната от проблемите си.
— Моля извините, да сте виждал мой спруг? — Тя прехапа устни и леко поклати глава. — Супруг. — Опита да се усмихне и макар че зъбите ѝ вече бяха наред, усмивката не се получи. — Сежалявам, сър, не говоря добър инглийски. От Бйеларус съм.
Чух как някой — май бях аз — я попита пита дали има предвид човека от горния етаж.
— Да, моля, мой супруг Лий. Ний живеем горе. Това е наша малишка — наше бебе. — Посочи Джун, която седеше в количката и смучеше биберона си. — Той често излиза, откак загуби работа си. — Отново изпробва усмивката и когато очите ѝ се присвиха, от едното се отрони сълза и се стече по бузата ѝ.
Ясно. Значи добрият стар Боби Стовал все пак можеше да мине и без най-добрия си специалист.
— Не съм го виждал, госпожо… — едва не изтърсих „госпожо Осуалд“, но в последния момент се усетих и прехапах устни. Добре че не се издадох колко съм осведомен. Не бях виждал да им доставят стоки вкъщи. На верандата имаше две пощенски кутии, но на никоя не пишеше името им. Нито моето. Аз също не получавах доставки на този адрес.
— Ос’уал — каза тя и ми подаде ръка. Ръкувах се с нея, убеден, че сънувам. Но малката ѝ суха длан беше прекалено реална. — Марина Ос’уал, приятно ми се запознаем, сър.
— Съжалявам, госпожо Осуалд, но днес не съм виждал съпруга ви. — Лъжех, разбира се: бях го видял да излиза по обяд малко след като Рут Пейн потегли с Марина и Джун към Ървинг.
— Аз тревожа за него. Той… не знам… простите. Не искала вас притеснявам. — Отново се усмихна — като натъжено дете — и бавно избърса сълзата от бузата си.