— Ако го видя…
Марина изпадна в паника:
— Не, не, нищо не казва. Не харесва аз говоря с непознат. Ще върне за вечеря сигурно. — Тя слезе по стълбите и заговори на руски на бебето, което се закиска и протегна към нея пухкавите си ръчички. — Довиждане, господин сър. Благодаря на вас. Нали нищо не кажете?
— Нищо — отвърнах. — Гроб съм.
Марина не разбра последната ми реплика, но кимна и се поуспокои, като притиснах пръст до устните си.
Затворих вратата и установих, че съм плувнал пот. Отнякъде чувах как не една пеперуда, а цял рояк разперва криле.
Вероятно драматизирам.
Погледах как Марина бута детската количка към автобусната спирка, където явно възнамеряваше да чака „супруга“ си… който беше намислил нещо. Поне дотолкова се досещаше. Лицето ѝ я издаваше.
Когато се скри зад ъгъла, се пресегнах да отворя вратата, но в този момент телефонът иззвъня. За малко да не вдигна слушалката, обаче номера ми имаха малцина, сред които и жена, на която държах безкрайно много.
— Ало?
— Ало, господин Амбърсън — каза някакъв мъж. Говореше с лек южняшки акцент. Не знам дали веднага разбрах кой е. Не си спомням. Но си мисля, че така стана. — Един човек до мен иска да ви каже нещо.
В края на 1962 и началото на 1963 година водех двойствен живот, едното ми аз беше в Далас, другото — в Джоди. Двете се сляха в 3:39 следобед на десети април. В ухото ми прокънтяха писъците на Сейди.
Тя живееше в едноетажна сглобяема къща на Бий Трий Лейн в западен квартал на Джоди. Сателитна снимка на района в учебник по история от 2011 година би могла да носи названието: „ДОМОВЕ ЗА МЛАДИ СЕМЕЙСТВА ОТ СРЕДАТА НА ВЕКА“. Онзи следобед Сейди се прибрала към три часа след срещата с асистентите ѝ от библиотеката. Съмнявам се да е забелязала бяло-червения плимут фюри, паркиран малко по-надолу от къщата ѝ.
Госпожа Холоуей, съкварталката ѝ от отсрещната страна на улицата, миела колата си („Рено дофин“, която другите съседи гледали подозрително). Сейди ѝ помахала, като слязла от фолксвагена си костенурка. Госпожа Холоуей отвърнала на поздрава. Като единствени собственички на чуждестранни (даже възприемани като чуждоземни) возила в квартала двете проявявали неангажираща колегиалност.
Сейди стигнала до къщата си и се вцепенила. Вратата зеела. Помислила си, че я забравила отворена. Влязла и я хлопнала след себе си. Само дето вратата не се затворила, защото бравата била разбита. Сейди не забелязала тази подробност. Вниманието ѝ било съсредоточено върху стената над дивана. Там със собственото ѝ червило с почти еднометрови букви били написани две думи: ДОЛНОПРОБНА ПУТКА.
Трябвало е да побегне веднага, но потресът и гневът ѝ били толкова силни, че не оставили място за страх. Знаела чие дело е гнусният надпис, но не се съмнявала, че Джони е офейкал. Бившият ѝ съпруг не бил побойник. Ругатни от него чувала предостатъчно, дори веднъж я зашлевил, но нищо повече.
Подът бил осеян с бельото ѝ. Комбинезони, сутиени, бикини, корсетът (от който нямаше нужда, но понякога носеше) били нарязани и образували пътечка от всекидневната чак до спалнята. Вратата към банята била открехната. Етажерката за кърпи лежала на пода. На плочките имало второ послание, отново написано с червилото на Сейди: ГАДЕН ЕБАЛНИК.
Вратата на спалнята също зеела. Сейди стигнала до нея и застанала на прага, без да подозира, че Джони Клейтън дебне отзад с нож в едната ръка и „Смит & Уесън Виктори“ трийсет и осми калибър в другата. Револверът му бил същият като онзи, с който Лий Осуалд щеше да застреля далаския полицай Дж. Д. Типит.
Малката ѝ дамска чанта лежала отворена на леглото, а съдържанието ѝ, главно гримове, било разхвърляно по кувертюрата. Сгъваемите врати на гардероба били отворени. Някои от дрехите още висели печално на закачалките; повечето били нахвърлени на пода. Всички били нарязани.
— Джони, гадняр такъв! — Искало ѝ се да извика тези думи, но шокът бил твърде силен. Успяла само да ги прошепне.
Тръгнала към гардероба, но не стигнала далеч. Някой я стиснал за гърлото и допрял нещо студено до слепоочието ѝ.
— Не мърдай и не се съпротивлявай. Ако се дърпаш, ще те убия.
Сейди се опитала да се изплъзне и той я ударил по главата с револвера. В същото време хватката около врата ѝ се затегнала. Видяла ножа в юмрука на задушаващата я ръка и престанала да се мята. Джони бил — познала гласа му, — но в същото време не бил Джони.