Бил неузнаваем.
„Трябваше да го послушам — помислила си Сейди, имайки предвид мен. — Защо не го послушах?“
Той я завлякъл във всекидневната, без да отпусне хватката си около гърлото ѝ, после я обърнал и я бутнал на дивана; тя седнала и неволно се разкрачила.
— Дръпни си роклята надолу. Виждат ти се жартиерите, курво такава.
Носел работен гащеризон (което само по себе си я накарало да се почувства като в сън), а косата му била боядисана в оранжеворусо. Едва не се изсмяла.
Седнал на ниската табуретка пред нея и насочил револвера към корема ѝ.
— Сега ще се обадим на ебача ти.
— Не знам за какво…
— Амбърсън. Онзи, с който си играете на „скрий салама“ на онова развратно място в Кайлийн. Всичко знам. От сума време ви наблюдавам.
— Джони, ако си тръгнеш веднага, няма да се обадя на полицията. Обещавам. Нищо, че си унищожил дрехите ми.
— Курвенските ти дрехи — поправил я той.
— Не знам… не му знам номера.
Бележникът ѝ, който обикновено държеше до пишещата машина в малкия си кабинет, стоял отворен до телефона.
— Аз го знам. На петата страница е. Погледнах на буквичката Е като „ебалник“ и го открих. Ще го набера, за да не ти хрумне да си побъбриш с оператора. После ще ти дам да говориш с него.
— Няма, Джони, не и ако му мислиш лошото.
Джони се привел. Кичур от смахнатата му оранжеворуса коса паднал в очите му и той го бръснал с ръката, държаща оръжието. С другата си ръка вдигнал слушалката. Револверът бил все така насочен към корема ѝ.
— Виж сега, Сейди — казал той и този път сякаш бил с всичкия си. — Ще убия един от вас. Другия ще оставя жив. Ти решаваш кой да бъде.
Говорел абсолютно сериозно. Разбрала го по изражението му.
— Ами… ами ако не е вкъщи?
Той се изкискал злобно:
— Тогава ти ще умреш, красавице.
Сигурно си е помислила: „Ще се опитам да спечеля малко време. От Далас до Джоди са поне три часа път, че и повече, ако трафикът е натоварен. За толкова време Джони може да се вразуми. Кой знае? Или поне да превърти дотолкова, че да го замеря с нещо тежко и да избягам.“
Набрал нула, без да гледа телефонния азбучник (способността му да помни цифри била завидна) и помолил да го свържат с „Уестбрук“ 7-5430. Позаслушал се, после благодарил на операторката.
Някъде, на около сто и петдесет километра на север, зазвънял телефон. Сигурно Сейди се е запитала колко позвънявания ще ѝ отпусне Джони, преди да затвори и да стреля в корема ѝ.
Изведнъж изражението му се променило. Очите му светнали, даже се поусмихнал. Забелязала, че зъбите му са бели като сняг и как не? Винаги ги миел поне по пет-шест пъти дневно.
— Ало, господин Амбърсън. Един човек до мен иска да ви каже нещо.
Станал от табуретката и подал телефона на Сейди. Като го поднесъл до ухото ѝ, замахнал с ножа и порязал бузата ѝ.
— Какво ѝ направи? — изкрещях. — Какво направи, копеле долно?
— Тихо, господин Амбърсън. — По всичко личеше, че мръсникът се забавлява. Сейди вече не пищеше, но чувах хлипането ѝ. — Тя е добре. Кърви доста обилно, но няма да е за дълго. — Млъкна за секунда, после проговори с тона на здравомислещ теоретик: — Е, вече няма да е голяма красавица. Новата ѝ външност пасва на евтина уличница като нея. Майка ми ме предупреди, че е такава, и се оказа права.
— Пусни я, Клейтън. Моля те.
— Иска ми се да я пусна. Като я белязах, вече наистина искам. Но чуй какво ѝ обещах, господин Амбърсън. Ще убия единия от вас. Заради нея си загубих работата. Наложи се да напусна и да ме лекуват с електрошокове, иначе щяха да ме вкарат в затвора. — Той направи малка пауза. — Бутнах едно момиче по стълбите. Опита се да ме докосне. И за всичко е виновна тази мръсница, дето сега плюе кръв. Вече и с нейната кръв си изцапах ръцете. Ще ми трябва дезинфектант. — Той се изсмя.
— Клейтън…
— Давам ти три часа и половина. До седем и половина. След това ще ѝ пусна два куршума. Един в корема и един в палавото ѝ котенце!
Сейди изпищя:
— Недей, Джейкъб!
— МЛЪКВАЙ! — изкрещя ѝ Клейтън. — ЗАТВАРЯЙ СИ ПЛЮВАЛНИКА! — После ми каза с ужасяващо непринуден тон: — Кой е Джейкъб?
— Аз — отговорих. — Това ми е бащиното име.
— Така ли ти вика курвата, като ти смуче оная работа?
— Клейтън. Джони. Помисли в какво се забъркваш.
— Мисля по въпроса повече от година. В лудницата ми правиха шокова терапия. Твърдяха, че ще спрат сънищата, но не стана. Само ги влошиха.