— Зле ли си я порязал? Дай ми да говоря с нея.
— Не.
— Ако ми позволиш да я чуя, може и да изпълня исканията ти. Иначе няма да ти се отвори парашутът. Толкова ли ти е размекнат мозъкът от шоковата терапия, че не го разбираш?
Явно не беше. Чух шумолене, докато той предаваше слушалката на Сейди. Гласът ѝ бе изтънял и разтреперан:
— Зле ме поряза, но няма да умра. За малко да ме улучи в окото…
Клейтън пак взе слушалката:
— Успокои ли се? Нищо ѝ няма на курветината. Качвай се в суперякия си шевролет и си докарай задника дотук светкавично, ако ще гумите да се запалят. Но чуй какво ще ти кажа, господин Джордж Джейкъб Амбърсън Ебачов: ако се обадиш в полицията, ако мерна дори едничка синя или червена лампа, ще очистя тая кучка и после себе си. Вярваш ли ми?
— Да.
— Хубаво. Май имаме уравнение: ебачът и разгонената курва. Аз съм по средата. Аз съм знакът за равенство, Амбърсън, но ти решаваш. Коя променлива да се съкрати? Казвай!
— Не! — изпищя Сейди. — Недей! Ако дойдеш, ще убие и двама ни…
Връзката прекъсна.
Дотук не съм крил истината, няма да я скрия и сега, макар да ме представя в най-лошата ми светлина: докато вцепенената ми ръка връщаше слушалката на мястото ѝ, първата мисъл, която ми хрумна, беше, че той греши, че двете величини не са равни. Едната беше красива гимназиална библиотекарка. Другата — мъж, който познаваше бъдещето и имаше теоретичната възможност да го промени. За миг се изкуших да пожертвам Сейди, да прекося града, за да наблюдавам уличката между Оук Лон Авеню и Търтъл Крийк Булевард и да разбера дали човекът, променил американската история, е действал сам.
Накрая се качих в шевролета и потеглих към Джоди. Като излязох на магистрала 77, вдигнах 110 километра. С една ръка отворих чантата, извадих оръжието си и го пъхнах във вътрешния джоб на спортното си сако.
Давах си сметка, че ще се наложи да забъркам и Дийк в тази история. Той беше възрастен и едва се държеше на краката си, но нямаше към кого другиго да се обърна. Казах си, че не би ми простил, ако не му се обадя. Той обичаше Сейди. Всеки път като я погледнеше, засияваше.
„А пък и доста си е поживял — отбеляза жестокото ми съзнание. — Сейди е млада. Освен това и той ще разполага със същия избор, който лунатикът бе предоставил на теб. Не е длъжен да отива.“
Но щеше да отиде. Понякога правото на избор няма нищо общо с волята ни.
Отдавна изгубеният ми мобилен телефон никога не ми беше липсвал, както по време на пътя от Далас до Джоди. Едва дочаках да стигна до телефонната кабина на магистрала 109. Набрах номера, сигналът за свободна линия прозвуча три пъти… четири… пет…
Тъкмо когато се канех да затворя, Дийк задъхано каза:
— Ало? Ало? — Май беше вбесен.
— Дийк? Джордж е.
— Здрасти, младеж! — Той веднага смени тона. Втората реплика на тазвечерната версия на Бил Търкот от популярната пиеса „Съпругът психопат“ прозвуча радостно вместо вбесено. — Бях в градината. Бях решил да не вдигна, ама…
— Мълчи и слушай. Случи се нещо ужасно. И продължава да се случва. Сейди вече е пострадала. Вероятно сериозно.
Последва кратка пауза. Дийк проговори отново и този път гласът му беше като на млад човек — като на здравеняка, който несъмнено е бил преди четирийсет години и два брака. А може би се надявах да е така. Тази нощ имах само надежда и почти седемдесетгодишен старец.
— За съпруга ѝ става дума, нали? Вината е моя. Май го видях, обаче преди седмици. Косата му беше доста по-дълга, отколкото на снимката в училищния годишник. И цветът ѝ беше друг. Биеше на оранжево. — Млъкна за малко и после изтърси дума, която никога досега не бях чувал от него: — Ебати!
Обясних му какво иска Клейтън и какво бях обещал да направя. Планът беше елементарен. Нима миналото отново се хармонизираше? Все едно — нямах намерение да му преча. Знаех, че Дийк може да получи инфаркт като Търкот, но това нямаше да ме спре. Нищо нямаше да ме спре! Защото Сейди бе в опасност.
Изчаках дали няма да ме подкани да се обърнем към полицията, но той естествено не беше толкова тъп. Дъг Риймс, началникът на полицията в Джоди, недовиждаше, имаше шина на единия крак и беше на преклонна възраст. Дийк дори не ме попита защо не съм се обадил на щатската полиция в Далас. Ако го беше сторил, щях да му отговоря, че Клейтън се е заканил да убие Сейди, ако види и една полицейска лампа. Така си беше, но главната причина беше друга. Исках сам да се разправя с долния мръсник.