Бях освирепял.
— По кое време трябва да си там, Джордж?
— Не по-късно от седем и половина.
— А сега е… седем без петнайсет. Значи сме притиснати от времето. Улицата зад Бий Трий Лейн се казва Епъл… нещо си. Не помня какво ѝ беше името. Там ли ще си?
— Да.
— Ще се видим след пет минути.
— Да, бе, ако караш като бесен. Нека са десет. И носи нещо, та онзи да не те види с празни ръце, ако погледне през прозореца на дневната. Измисли си какво, може…
— Тенджера става ли?
— Става. Среща след десет минути.
Точно преди да затворя, Дийк попита:
— Въоръжен ли си?
— Да.
— Браво на теб! — изръмжа той.
Улицата зад дома на Дорис Дънинг се казваше „Уаймор Лейн“. Тази зад жилището на Сейди беше „Епъл Блосъм Уей“. Къщата на „Уаймор“ 202 се продаваше. Пред „Епъл Блосъм Уей“ 104 не се виждаше табела „ПРОДАВА СЕ“, но къщата тънеше в мрак, а моравата беше запусната и обрасла с глухарчета. Паркирах отпред и погледнах часовника си. Шест и петдесет.
След две минути Дийк спря своя ранч уегън зад шевролета ми и слезе. Носеше дънки, карирана риза и тънка вратовръзка. Държеше тенджера с нарисувано цвете отстрани. През стъкления похлупак видях някаква китайска манджа.
— Дийк, не знам как да ти се от…
— Не заслужавам благодарности, а ритник отзад. Онзи ден се сблъсках с Клейтън в „Уестърн Ауто“. Почти бях сигурен, че е той. Вятърът отметна косата му назад и за частица от секундата видях вдлъбнатите му слепоочия. Ама косата му ме заблуди — беше дълга и с различен цвят, пък и Клейтън беше издокаран като каубой… иди та се сети. — Той поклати глава. — Взех да одъртявам. Никога няма да си го простя, ако Сейди е пострадала.
— Добре ли си? Нямаш болки в гърдите и прочие?
Той ме изгледа, сякаш бях смахнат:
— За какво сме тук? Да си бъбрим за здравето ми или да се опитаме да спасим Сейди?
— Няма да се опитаме, а ще я спасим. Заобиколи и излез пред къщата ѝ. През това време аз ще притичам през моравата, ще се промуша през живия плет и ще се озова в задния двор на Сейди. — Говорех за къщата на Дънинг на Косът Стрийт, разбира се, и междувременно се сетих, че скромното дворче на Сейди беше оградено с плет. Много пъти го бях виждал. — Почукай на вратата и кажи нещо веселяшко. Достатъчно силно, че да те чуя. Дотогава ще съм в кухнята.
— Ами ако задната врата е заключена?
— Тя държи ключ под външната стълба.
— Добре. — Дийк се позамисли, после вдигна глава. — Ще кажа: „Китайска манджа, има ли гладни?“ Ще вдигна тенджерата, та той да ме види, ако погледне през прозореца на всекидневната. Става ли?
— Да. Важното е да му отвлечеш вниманието за няколко секунди.
— Не стреляй, ако има опасност да улучиш Сейди. Разкажи му играта на посеркото. Ще се справиш. Ако наистина съм видял него, да знаеш, че е като скелет.
Спогледахме се уплашено. Подобен план можеше да проработи в уестърни като „Гънсмоук“ или „Маверик“, но това не беше филм, а истинският живот. В който на добрите момчета (и момичета) — понякога им сритват задниците. Или ги убиват.
Дворът зад къщата на „Епъл Блосъм Уей“ не беше съвсем същият като този зад дома на Дънинг, но прилики не липсваха. Първо, имаше кучешка колибка, макар и без табела с надпис: „ТУК МУ Е МЯСТОТО НА ПЕСА“. Вместо това несръчна детска ръчичка беше написала над входа „КЪШТАТА НА БУЧ“. Наоколо не се навъртаха хлапаци, готови да ви скроят номер, ако не ви се откъсне от сърцето някое и друго лакомство. Хелоуин беше далеч.
Живият плет обаче изглеждаше по абсолютно същия начин.
Промуших се през него, без да обръщам внимание на клонките, драскащи ръцете ми. Приклекнах, прекосих тичешком задния двор на Сейди и се опитах да отворя вратата. Беше заключена. Бръкнах под стъпалото, макар да бях убеден, че ключът ще липсва, тъй като миналото се хармонизираше, но и беше неотстъпчиво.
Там беше. Измъкнах го, пъхнах го в ключалката и бавно натиснах бравата. Дочу се тихо щракване, когато резето се върна в процепа си. Вцепених се и зачаках някой да извика отвътре, но страховете ми се оказаха напразни. Лампите във всекидневната светеха, обаче не чух гласове. Може би Сейди вече беше мъртва, а Клейтън си беше тръгнал.
Божичко, само не това!
След като предпазливо отворих вратата обаче, го чух да говори. Каканижеше монотонно и звучеше като Били Джеймс Харджис, натъпкан с успокоителни. Обясняваше на Сейди каква курва била и как съсипала живота му. А може би говореше за момичето, което се опитало да го опипа. В очите на Джони Клейтън всички жени бяха от един дол дренки: нимфоманки, разнасящи зарази. Работа на мъжа била да борави със законите. И, разбира се, с метлата.