Свалих си обувките и ги оставих настрани. Лампата над мивката светеше. Погледнах сянката си, за да се уверя, че няма да ме изпревари и да ме издаде. Извадих револвера от джоба на сакото си и прекосих кухнята с намерението да се притая до вратата на всекидневната, докато чуя „Китайска манджа, има ли гладни?“ После щях да нахлуя в помещението.
Само че не това се случи. Дийк наистина извика, но не веселяшки. Стори ми се, че изкрещя от изненада и от гняв. И гласът му прозвуча някъде в къщата.
— Боже мой! Сейди!
След това събитията се развиха много, много бързо.
Клейтън беше разбил ключалката на входната врата, за да не се затваря. Сейди не беше забелязала, но Дийк видял, че е открехната. Вместо да почука, я бутнал и нахълтал вътре с тенджерата в ръце. Клейтън още седял на табуретката и оръжието му още било насочено към Сейди, обаче бил оставил ножа на пода. Дийк дори не подозирал, че онзи има и нож. Съмнявам се, че изобщо е забелязал и револвера. Гледал само Сейди. Горната част на синята ѝ рокля вече била придобила червеникаворъждив цвят. Ръката ѝ и страничната облегалка на дивана били покрити с кръв. Но най-зле изглеждало лицето ѝ. Лявата ѝ буза била разпорена на две места и провисвала като съдрано перде.
— Боже мой! Сейди! — изкрещял от ужас.
Клейтън се извърна и се озъби. Вдигна револвера си. Видях всичко, като влетях във всекидневната. Видях как Сейди ритна табуретката. Клейтън стреля, но куршумът се заби в тавана. Докато се опитваше да се изправи, Дийк го замери с тенджерата. Капакът падна, макарони, парчета месо, зелени чушки и доматен сос изригнаха като фонтан. Самата тенджера, все още пълна до половината, уцели дясната ръка на Клейтън. Храната се изля. Оръжието полетя във въздуха.
Видях кръвта. Видях съсипаното лице на Сейди. Видях Клейтън, клекнал върху окървавения килим, и се прицелих в него.
— Не! — изкрещя Сейди. — Не, недей, моля те, недей!
Виковете ѝ ми подействаха като плесница. Ако го бях застрелял, щях да попадна в полезрението на полицията, въпреки че убийството му щеше да е при самоотбрана. Самоличността на Джордж Амбърсън щеше да стане на пух и прах и шансовете ми да предотвратя нападението през ноември щяха да се изпарят. А и щяха ли да ми повярват, че съм действал при законна самоотбрана? Та нали онзи беше обезоръжен?
Поне така си мислех, защото и аз не знаех за ножа под преобърнатата табуретка. Дори да беше пред очите ми, пак имаше вероятност да не го видя.
Върнах револвера в джоба си и изправих на крака Джони.
— Нямаш право да ме удряш! — От устата му се разхвърча слюнка. Очите му замигаха като на епилептик по време на пристъп. Пикочният му мехур се изпразни; чух как урината капе по мокета. — Психично болен съм, не отговарям за действията си, освидетелстван съм, сертификатът ми е в жабката на колата, ще ти го пока…
Жалкият му хленч, лицето му, изкривено от страх, сплъстената му оранжеворуса коса, дори миризмата на разпиляната храна… всичко това подклаждаше гнева ми. Но най се вбесявах от обезобразеното лице на Сейди. Щеше да ѝ остане белег на същото място, където розовееха следите от белега на Боби Джил, което беше съвсем логично, защото миналото се хармонизираше, но раната на Сейди изглеждаше много страшна…
Зашлевих го толкова силно, че от устата му се разхвърча слюнка:
— Боклук чалнат, това ти е за метлата!
За равновесие го шамаросах и по другата буза. Мръсникът нададе вой, който ми достави онзи тип горчиво удоволствие, което изпитваме само когато сторената злина е твърде голяма, за да бъде поправена. Или опростена.
— Това е заради Сейди! — Стиснах юмрук. В някакъв друг свят Дийк крещеше в телефонната слушалка. Дали не си разтъркваше гърдите, както беше правил Търкот? Не. Поне засега. В същия онзи далечен свят Сейди стенеше. — А това е заради мен!
Замахнах с юмрук — обещах да казвам истината дори да е в мой ущърб — и когато счупих носа на смахнатия, стонът му прозвуча като музика в ушите ми. Пуснах го и той се просна на пода.
Обърнах се към Сейди.
Тя се опита да стане от дивана, но политна назад. Опита се да протегне ръце към мен, обаче не можа, само безпомощно ги притисна до окървавената си дреха. Забели очи и аз се изплаших, че ще загуби съзнание, но тя удържа фронта.
— Ти дойде — прошепна. — О, Джейк, притече ми се на помощ. И двамата дойдохте!