— Бий Трий Пейн! — изкрещя Дийк в телефонната слушалка. — Не, не знам номера, не си го спомням, но отпред ще ви чака старец с доматен сос по обувките и ще размахва ръце! Побързайте! Загубила е много кръв!
— Стой мирно — казах ѝ. — Не се мъчи да…
Очите ѝ се разшириха. Беше видяла нещо зад мен.
— Внимавай! Джейк, внимавай!
Обърнах се и бръкнах в джоба си, за да извадя револвера. Дийк също се обърна — беше стиснал телефонната слушалка с две ръце, сякаш държеше бухалка, напрягайки пръстите си, изкривени от ревматизма. Но въпреки че Клейтън стискаше ножа, с който бе накълцал Сейди, дните му на злодей бяха приключили. Беше решил сам да им сложи края.
Отново участвах в позната сцена; първият ѝ вариант се бе разиграл на Грийнвил Авеню малко след като бях пристигнал в Тексас. Този път декорът не включваше кръчма на име „Пустинната роза“ и липсваше озвучението на Мъди Уотърс, но пък и тук участваха зле пострадала жена и мъж с разкървавен нос и разгащена риза, стигаща почти до коленете му. Този държеше нож вместо револвер, но това бяха подробности.
— Не, Клейтън! — изкрещях. — Пусни ножа!
Очите му, надничащи изпод сплъстените кичури оранжева коса, се блещеха към губещата съзнание жена на дивана.
— Това ли искаш, Сейди? — изрева той. — Ако такова е желанието ти, ще го изпълня!
Ухили се, допря ножа до гърлото си… и го преряза.
Пета част
22 ноември 1963
Двайсет и трета глава
Из далаския вестник „Морнинг Нюз“, 11 април 1963 г. (първа страница):
По данни на полицията в сряда Вечерта снайперист, въоръжен с пушка с мощен оптичен мерник, се опитал, да застреля генерал-майор Едуин А, Уокър в дома му, но куршумът прелетял на по-малко от три сантиметра от нашумелия напоследък политически деец.
В 9:00 часа вечерта, докато Уокър попълвал данъчната си декларация, куршумът влетял през задния прозорец и се забил в стената.
От полицията твърдят, че в този момент Уокър се размърдал и това спасило живота му.
„Стрелецът го е държал на мушка — заяви детектив Айра ван Клийв. — Няма спор, че е искал да го убие.“
Уокър извадил няколко парчета мазилка от десния си ръкав и още чистел стъклата от косата си, когато репортерите пристигнали.
Бившият генерал разказа, че се върнал в Далас в понеделник след първата лекция от кампанията, наречена „Операция среднощен поход“. Сподели с репортерите и че…
Из далаския вестник „Морнинг Нюз“, 12 април, 1963 (седма страница):
(ДЖОДИ) В сряда Вечерта седемдесет и седем годишният Дийкън Симънс, наричан Дийк, не стигнал навреме да спаси Сейди Дънхил от жестоко раняване. Но събитията можело да се развият и много по-зле за двайсет и осем годишната Дънхил, училищна библиотекарка.
Дъглас Риймс, началникът на полицията в Джоди, заяви: „Ако Дийк не се беше появил навреме, госпожица Дънхил почти със сигурност е щяла да бъде убита.“ Когато репортери го помолиха за коментар, Симънс каза само: „Не ми се говори по въпроса, всичко свърши.“
Според полицай Риймс Симънс надвил доста по-младия Джон Клейтън и изтръгнал от ръцете му малкия револвер. В този момент Клейтън извадил ножа, с който бил ранил жена си, и го използвал да си пререже гърлото. Симънс и още един човек, Джордж Амбърсън от Далас, безуспешно се опитали да спрат кървенето. Клейтън бил обявен за мъртъв от парамедиците. Не открихме за коментар господин Амбърсън, бивш преподавател в денхолмската гимназия, който пристигнал малко след като Клейтън бил обезоръжен, но той казал на полицай Риймс, че е Възможно Клейтън — наскоро изписан от клиника за душевноболни — да е дебнел бившата си съпруга месеци наред. Персоналът на денхолмската гимназия е бил уведомен и директорката Елън Докърти се е сдобила със снимка, но се предполага, че Клейтън е бил дегизиран.
Госпожица Дънхил е откарана с линейка в даласката болница „Паркланд Мемориал“, откъдето съобщиха, че състоянието ѝ е стабилно.
Не ми позволиха да я видя до събота. Повечето часове дотогава прекарах в чакалнята; носех си книга, но четенето не ми спореше. Не че това бе проблем, тъй като постоянно си имах компания — сума учители от денхолмската гимназия идваха да проверяват какво е състоянието на Сейди. Наминаха и поне стотина ученици; онези без шофьорски книжки ги бяха докарали до Далас родителите им. Много от тях дариха кръв, за да попълнят използваните за Сейди запаси. Скоро чантата ми се препълни с картички и писма от загрижени познати. Пристигаха достатъчно цветя, че да превърнат стаята на медицинските сестри в истинска оранжерия.